Из „В търсене на изгубеното щастие“

„В търсене на изгубеното щастие“ Джийн Лидлоф

Концепцията за приемствеността

Как децата ни да израстнат пълноценни и щастливи

“В тази абсолютно чужда за мен среда не успях да забележа, че неземното излъчване на тези хора се дължеше до голяма степен на липсата на нещастие – нещо, което присъстваше във всички познати ми дотогава общества.”

“…На тази втора експедиция обаче започнах да подлагам на съмнение някои общоприети идеи от рода на “прогресът е добро нещо”, “човек трябва да създава закони, в съгласие с които да живее”, “детето принадлежи на родителите си”, “по-приятно е да си почиваш, отколкото да работиш”… Измина доста време обаче, преди да се разкрепостя достатъчно, за да преосмисля очевидните “истини”, върху които бе стъпила моята култура – например идеята, че нещастието е присъщо на човека, а точно както и щастието, и че без него не можем да оценим щастието; или пък че по-добре човек да е млад, отколкото стар.”

“Много по-добре обаче е да се изучават човешки същества, които не са напуснали своя еволюционен континуум по отношение на поведението и околната си среда.”

“Има ли начин да изучим как би живяло детето, ако следва континуума, и как – ако е в разрез с него? За начало може да наблюдаваме хора като индианците от племето йекуана, а след това трябва да се вгледаме по-добре в обществото, което споделя собствената ни култура. Разликата … е от небето до земята.”

“Човешките очаквания и склонности имат еволюционен произход.”

“Разумът обработва нещата едно по едно, докато подсъзнанието е способно да прави множество наблюдения, преценки, анализи и действия едновременно и правилно.”

“Под думата “правилни” тук имам предвид онова, което е в хармония с древната еволюционна приемственост на човешкия вид и е адекватно на предразположенията и очакванията, които са се развивали в нас през хилядолетията.”

“Човешката еволюционна приемственост (или еволюционен континуум) може да бъде дефинирана и като последователността от преживявания, отговаряща на очакванията и наклонностите на човешкия вид, обитаващ среда като тази, в която са се формирали. Тази среда включва както поведението на другите хора, така и подходящото им отношение към индивида”

“Трябва да разберем, че ако се отнасяме към бебетата така, както са правили предците ни в продължение на стотици хиляди години, тези малки създания ще бъдат спокойни, отпуснати и непретенциозни.”

“По-голямата част от цивилизования свят се явява съучастник в нашето престъпление да превърнем всяко новородено доверчиво бебе в своя жертва. Това отношение към бебетата и децата се е превърнало в културна норма в нашето общество(тук няма да се занимавам с причините за това). В такъв случай кой би имал правото да поема върху себе си вината или пък да кори другите, че е бил измамен, при положение, че всички постъпват така? От друга страна, ако откажем да признаем какво причинаваме на децата от страх да не излезем виновни, как бихме могли да се надяваме на каквато и да е промяна към по-добро?“

“Важното е да разберем разликата между еволюцията и прогреса (т.е. нееволюционната промяна). … прогресът създава напрежение, нарушаващо равновесието между всички фактори в системата и извън нея, които са сложно свързани помежду си.”

 “Очакванията ни от живота са неразривно свързани с определени наклонности (например за сучене, за избягване на физическа болка, за пълзене и имитиране). Когато отношенията и обстоятелствата, които очакваме, са налице, в нас се задействат наклонности в съгласие с опита на нашите предшественици. Ако пък очакваното не е налице, се задействат корективни или компенсаторни наклонности, които не са присъщи на естественото ни поведение и целят да ни стабилизират.”

“Бебето очаква да е включено в живота на някоя активна личност. То очаква да е в постоянен физически контакт с възрастен и да наблюдава и придобива опит в случки, в които ще участва по-късно в живота.”

“Някои от най-изнервените и “опаки” деца са тези, чието антисоциално поведение е на практика молба да им се покаже как да сътрудничат. Прекомерната отстъпчивост постоянно лишава децата от пример. Те се нуждаят от да наблюдават живот, който се върти около възрастните; в който да намерят търсеното си място в естествената йерархия, основаваща се на разликата в житейския им опит; в който желаните им действия биват приети и нежеланите им действия – отхвърлени, а самите те остават неизменно приети.”

“Децата имат нужда да видят, че ги възприемат като добронамерени човешки същества, които са социални по природа, стремят се да постъпват правилно и постянно са нащрек са надеждни реакции у по-възрастните, от които да се водят. Детето търси обратна връзка за поведението си.”

“Фактът, че децата влагат огромно количество енергия в опити да привлекат внимание, не се дължи на нуждата им от внимание. Те сигнализират, че преживяванията им са неадекватни и се опитват да привлекат вниманието на човека, който се грижи за тях, просто за да го коригират.”

“Най-силното ни чувство за неадкватност се дължи на убеждението, че дълбоко в себе си сме недостойни.”

“В светлината на принципа на приемствеността човекът, който търси помощ, е поначало правилно същество, чиито специфични за вида му нужди не са били задоволени. … За съжаление когато родителите не откливат на сигналите на детето, те му внушават, че е недостойно за обич и някак недостатъчно “добро”. То не е способно да прецени, че те не са прави.”

“Носител на промяната обаче е самата истина и то само истината, независимо как се достига до нея …”

“В жизнеспособната култура определението за добро и лошо, правилно и неправилно се основава единствено на очаквания на хората, съответстващи на индивидуалния им усет за еволюционния континуум. (Този усет сигнализира, че всичко е наред чрез чувството на удоволствие, а коригира посоката с помощта на естественото чувство на отвращение, което се засилва с приближаването границите на пригодеността.)”

“Бебето (както и мъдреците) живее в безкрайното сега; бебето в ръцете на майка си (и мъдрецът) е в състояние на блаженство; бебето, оставено само, е изпълнено с копнеж в една пуста, празна вселена. Очакванията му се смесват с реалността и върху вродените му още от времето на предшествениците му очаквания биват наложени (без да ги изменят или изместват) неговите собствени очаквания, основани на личния му опит. Разминаването между тях определя дистанцията, която го дели от вродения му потенциал за щастие и благоденствие.”

“Всички бебета са добри, но за да научат това, им е необходимо да видят отражението си – а то е в начина, по който другите се отнасят към тях. … “Правилността” е основното възприятие на индивида за себе си, присъщо на нашия биологичен вид.”

Линкове:

http://s1086.photobucket.com/albums/j443/JeansFriends/Jean

http://iztok-zapad.eu/books/book/823

http://iztok-zapad.eu/uploads/materials/v_tyrsene_na_izgubenoto.pdf