Интервю с Джийн Лидлоф

Нейната рядка и неочаквана находка били индианците йекуана, местно племе, което все още живее в каменната ера. По време на четвъртото си продължително пребиваване с тях тя започва да забелязва нещо коренно различно в децата им. Те били неразривно щастливи, развивали се добре и освен това се наслаждавали на безконфликтни отношения с родителите, братята и сестрите си, както и с връстниците си.

Така започва невероятната история. Антропологът без диплома е Джийн Лидлоф. Тя не спирала да размишлява върху загадката каква е причината за тези поразителни различия между децата йекуана и западните деца. Съответно на преден план изплуват практиките в майчинството на жените йекуана. Според наблюденията на Лидлоф, йекуана за разлика от повечето западни майки, са в постоянен физически контакт с бебетата си, докато те не започнат да се движат самостоятелно. През деня майките носят бебетата си в слинг. По този начин те имат достъп до гърдите и сучат, когато пожелаят. През нощта всяко семейство споделя свое отделно място за спане, което позволява връзката между майка и бебе да се развива без прекъсване.

Лидлоф забелязва също, че бебето не е в центъра на вниманието на майка си. Когато то сигнализира, тя прекъсва дейността си и му откликва с любов; но в противен случай просто се занимава с домакинството си и социалните нужди на общността, докато бебето непрекъснато я съпровожда. Друго наблюдение е, че родителите и възрастните йекуана не търсят и не инциират контакт или различни активности с децата си след бебешката им възраст, но пък са винаги с готовност на разположение, когато детето се нуждае от тях. Децата прекарват повечето време с връстниците си, както възрастните със своите връстници. Понеже родителите йекуана имат безрезервно доверие в инстинкта за самосъхранение на децата си, то последните се радват на голяма свобода и демонстрират съответното ниво на самостоятелност, рядко срещано при децата на запад.

Впечатлена от психическата, емоционална и физическа жизненост на децата йекуана, Джийн Лидлоф пише книга за своите открития, издадена двадесет и шест пъти и преведена на множество чужди езици. Решава да я озаглави Концепцията на приемствеността (The Continuum Concept), посочвайки, че децата на йекуана са щастливи, компетентни и самоуверени, защото все още са в контакт със своя “континуум” или еволюционното познание, вродено на всички хора за начина, по който би трябвало да живеят човешките същества.

Четвърт век след публикуването на книгата, Джийн Лидлоф продължава да привлича световния интерес на родителите, които имат намерение да отглеждат децата си без отчуждаването, разпространено и познато от собственото им детство. Нейните вярвания за отглеждането на детето са:

• че то трябва да бъде в постоянен физически контакт с майката (или друг близък, който се грижи за него);
• да спи в леглото на родителите си, докато не го напусне по свое желание;
• да бъде кърмено в отговор на собствените му физиологични сигнали;
• да бъде постоянно носено на ръце или по друг начин в контакт с грижещия се, за да наблюдава как се извършва ежедневната работа, докато започне само да пълзи;
• настойниците му да реагират винаги и веднага на нуждите му без осъждане, недоволство, или обезсилване, и все пак без да се показва излишно безпокойство или да се превръща в център на вниманието – всички те биват все по-широко разпространени и възприети

Интервюирах Джийн по телефона от нейната къща-лодка в Саусалито, Калифорния, където тя живее с котката си Тулип.

Крис Мерколияно: Джон Холт казва за “Концепцията на приемствеността” (The Continuum Concept), когато за първи път излиза през 1975: “Ако светът можеше да бъде спасен от книга, щеше да е тази!” Защо?

Джийн Лидлоф: За мен е някак неудобно да получа такава висока оценка. Но изглежда Холт също като мен смята, че огромна част от отчуждението и неврозата в западната цивилизация се дължат на това, че хората се чувстват неадекватни и недостатъчно добри. На практика сто процента от нас страдат от това състояние в различна степен.

И следват социалните проблеми. Вземете например злоупотребата с наркотици и алкохол. Защо хората са така крайно откъснати от своето обичайно състояние на съзнанието, че се чувстват принудени да го променят многократно до точката на пристрастяване? Дали е наследствено? Не мисля. Или защо толкова много тийнейджърки копнеят да забременеят? А какво да кажем за нарастващото насилие и престъпност в нашето общество? Джон би се съгласил с мен, че всичко това са генерализирани прояви на неудовлетворен копнеж и гняв, кипящи под повърхността в почти всички. Пандемия.

Крис: Това ли е целта на книгата, да бъде открито решение на неразположението, което лежи в основата на много от нашите най-сериозни проблеми?

Джийн: Да. Универсалното чувство за неправилност/погрешност за себе си е в основата на всичко. Това усещане за собствена неправилност – което не е вярно, защото няма абсолютно нищо сбъркано в нас – може да се проследи назад до родителския авторитет.

Крис: Как точно?

Джийн: В нашия вид е генетично вродено докато сме малки деца да вярваме в абсолютната правота и безпогрешност на възрастните. Така и трябва. Наблюдаваме ги, за да видим и разберем кое какво е. По-късно бихме могли сами да отсъдим и да се бунтуваме, ако е нужно, но когато сме едва на няколко месеца или година-две и родителят ни погледне с нетърпение, отвращение, пренебрежение или просто ни остави да плачем сами и не откликва на нуждата ни да бъдем прегърнати и утешени/нахранени/обгрижени, тогава разбираме, че нещо в нас самите не е наред.
Невъзможно е да се мисли, че на тази възраст може да има нещо нередно с децата. Родителите са всичко, което може да бъде пожелано, а детето е самото желание. И когато възрастните не ни искат, ние започваме да чувстваме, че не сме достатъчно добри. Нашата природа е такава, че ако имаме нужда от нещо, плачем, за да получим облекчение. Сигналът е автоматичен. Но когато същите тези същества, към които очевидно е насочен викът, го игнорират, какво друго можем да почувстваме? Ние не можем да спрем да ги искаме, защото те са всичко, което може да бъде поискано.
От там нататък не е толкова трудно да се направи връзката между хората, които са против себе си и тези, които са антисоциални. Няма никаква мистерия. Вижте как Klebold и Harris проявяват чувствата си, че са неприети в Columbine High School.

Крис: Е, какъв е отговорът?

Джийн: Двете думи, до които достигнах, за да опиша това, което всички ние, деца и възрастни, трябва да чувстваме за себе си, за да се самовъзприемаме адекватно, са “достоен” и “приет”. Ако човек не се чувства достоен и добре дошъл, наистина няма да знае какво да прави със себе си. Няма да знае как да се държи в света на другите хора. И не би си помислил, че заслужава да получи това, от което се нуждае.
Разбира се, когато сме малки, родителите са авторитета и ако те ни накарат да се чувстваме нежелани или неприети, тогава точно така ще се чувстваме. Не става въпрос защо и как се случва. След това да се смятаме за недостойни е подразбиращото се продължение на усещането за неприемане.
Когато консултирам хората, първото, което правя, е да им помогна да видят това, което е било винаги вярно дори да не го знаят, а именно – че са достойни и че са приети. Помагам им да разберат, че родителите им са сбъркали и че това, което са искали като бебета и деца – да бъдат държани и приемани – е правилно.
Не че родителите им са лоши, но просто са били научени на погрешните практики в родителството, както са и отгледани. Те са също толкова жертви, колкото и децата им.

Крис: Когато писа книгата си през 70-те, представяла ли си си, че ще има такова огромно влияние и ще даде тласък на цяло ново движение в родителството?

Джийн: Тогава не. Аз просто чувствах, че имам важна история за разказване. Но в деня, в който книгата излезе, бях в Лондон и помня, че имаше водеща статия за нея в Sunday Times. Никога не съм очаквала това да стане, защото никога не съм писала книга преди, а и не съм прочела кой знае колко много.
Крис: Сега изненадана ли сте?

Джийн: Понастоящем съм по-скоро разочарована, защото не мога да предам тази информация на абсолютно всички. Копнея да измисля начин да се появя при Опра, или каквото е необходимо, за да се интегрира концепцията на приемствеността в конвенционалната наука за родителството, така че родителите да знят какво изискват хомо сапиенс децата, за да бъдат щастливи. Иска ми се да хвана родителите за раменете и да им кажа “Разберете, такава е нашата природа – всички бебета трябва да бъдат държани, трябва да се спи с тях, трябва да се почувстват желани.”
Тогава няма да ни се налага да строим затвори, да наемаме психиатри и да четем книги за самопомощ. Малко по малко неврозата ни ще изчезне, когато започнем да имитираме и прилагаме правилното поведение. Така стъпка по стъпка, то ще се възроди в нас, тъй като е в природата ни.
Една от първите жени, която прочете книгата, ми каза: “Не бих могла да си представя да нося бебето си по цял ден. Все едно да разнасяш чувал с картофи.” Но след като бебето се роди, майчинските хормони хореографираха танца и тя пожела да носи бебето си. Когато го оставяла и то се разплаквало, не бил необходим речник, за да разбере какво иска. Уважавайки детето си, тя откликва на плача му, без да слуша д-р Спок*, според когото да вземеш детето си е разглезване. Почитала инстинкта си и когато бебето я викало за помощ, тя знаела какво му трябва. Това познание е вродено във всеки родител.

Крис: Зная, но днес сме изправени пред едно поколение от млади родители, попаднали при родители, които не са били в контакт с родителските си инстинкти. Сигурно са отглеждани от непознати в детски градини и центрове, докато и двамата им родители работят, което означава, че последователността в прилагането на инстинктивното познание има огромни пропуски до този момент. Как ще се справим с това?

Джийн: Въпросът е, че всички се раждаме с инстинктите си, но от рано културата ни учи да не ги уважаваме и да се съмняваме в тях. Така, че първо трябва да познаем, че имаме инстинкти, после да ги почитаме. С други думи, ако сега например едно бебе се разплаче в Grand Rapids, а шофьор на камион, който в е съседство, го чуе, сигналът ще е напълно разбираем. Той ще разбере, че бебето има нужда от нещо. Но днес обичайно се говори: “Ако сега го вдигнете, когато го върнете обратно, то пак ще се разплаче.” Ами да, разбира се, че ще се разплаче, защото не е трябвало да го оставяте от самото начало!

Крис: Днес има много млади родители, на които изглежда им липсват инстинктивните или дори общите родителски умения, които майка ми имаше.

Джийн: Като например?

Крис: Например баща, който не може да накара тригодишното си дете да прибере пастелите. Момчето крещи и ги хвърля навсякъде другаде, но не и в кутията, като напълно игнорира молбите на баща си.
Джийн: Когато детето вече хвърля пастелите и вика “не!” ситуацията е отишла прекалено далеч. Въпросът не е как да се справи човек с това, а как изобщо се е стигнало до такива отношения. Този тип поведение е протест от страна на детето. То се държи така, за да предизвика реакция.
Нека не забравяме, че родителите са първите, които обявяват война на детето, обикновено още при раждането му. От тогава започват конфликтни/състезателни отношения, а докато детето навърши две, това е всичко, което то е познало. И изведнъж открива, че има силата да накара родителите си да реагират: натиснах бутона и маймунката скочи. Нека пробвам пак и ще видя какво ще стане. Когато маймунката скочи пак, то е възхитено. Никое нормално дете не може да устои на тази власт, след като установи, че я има.

Напоследък често виждаме родители, които се стараят да не са ограничаващи, да позволяват, това е последната мода – да разбираш детето, да си грижовен и т.н. – и започват да се подчиняват на детето, вместо обратното. В този случай, детето инстинктивно знае, че нещо не е наред. Двегодишното се чувства много дискомфортно да бъде отговорно за домакинството. То очаква естествена йерархия, където възрастните знаят какво да правят и не позволяват малкия Джони да променя тяхното държание.

Първото нещо, което казвам на моите клиенти, е да спрат да се подчиняват на децата си. Изненадващо бързо детето се успокоява и започва да се чувства ведро и сигурно – в мига, в който се убеди, че родителите не му се подчиняват. Проблемът е, че повечето родители устояват за известно време и скоро се поддават. Детето вижда, че все пак ще стане по неговата воля, ако е само достатъчно настойчиво. Но разбира се, тогава то отново попада в усещането за несигурност.
Крис: Това е порочен кръг.

Джийн: Всъщност е анти-интуитивно. Струва ви се, че сте направили услуга на детето си, изпълнявайки желанията му, но в действителност не сте. Много по-добре е родителите да са спокойни, уверени и да не позволяват на детето да променя поведението им.

Крис: Каква е вероятността при родителите, които следват принципа на приемствеността и споделят фамилното легло, да се развие прекалена привързаност.
Джийн: Проблемът е, когато родителите са изцяло фокусирани в децата си, а в някои случаи дори ги боготворят – практически те създават малки императорчета. Насърчавам родителите да зачитат нуждите на децата си, но не и да ги третират като богове.

Не бях предвидила този проблем с прекаленото отдаване на внимание на детето, но когато видях какво се случва, се опитах да говоря за това в предисловията към следващите издания на книгата. Писах по темата и в Mothering magazine (списание за майчинство). Но, вижте, никога не съм имала намерение книгата да стане ръководство за отглеждане на деца. Просто описах какво видях в Южна Америка.
Крис: В книгата пише съвсем ясно, че децата йекуана рядко са в центъра на вниманието.

Джийн: Точно така. През повечето време майките си гледат работата или говорят с някого. Нито гледат непрекъснато детето в очите, нито му гукат без спиране и т.н. Бебето йекуана е съпътстващо всички дейности и знае, че е желано и прието, но не е център на вниманието.

Крис: После разказвате, че щом децата застанат сигурно на краката си и започнат да се разхождат, да играят с другите, за родителите се подразбира, че детето им е разумно и умее да се предпазва. Децата йекуана следват родителите си по пътеките в джунглата, но на родителя не му е нужно да се обръща, за да се увери, че детето е там.

Джийн: Грешката, която правим в нашата култура, е че ходим подир децата си. Съветвам хората в края на фазата “на ръце”, щом децата им започнат да лазят, да пълзят, после да ходят, да си гледат работата из къщата и около нея, правейки интересни и полезни неща. Не стойте просто пред книга или компютър, а се заемете с нещата, които всеки разумен ловец/събирач би правил като готвене, градинарство, домакинска работа или разговори и смях с приятели – неща, в които малкото дете може да види някакъв смисъл. По този начин то може да ви следва и наблюдава, което е природно вродено в естеството ни. След това неминуемо ще започне да имитира и помага. Не е нужно да го молим. Децата автоматично ще започнат да участват в живота, който се разгръща около тях и естествено ще започнат да се развиват към независимост, точно както всяко животно.

Крис: Днес сме невероятно вманиачени в сигурността. Децата рядко правят нещо самостоятелно. Почти всичките им дейности са под наблюдение и не им се позволява да играя навън сами.

Джийн: Част от проблема е начинът, по който непрекъснато внушаваме на децата, че ще се наранят. Изглежда нямаме и бегла представа колко е силен авторитетът ни в техните очи. Слагаме вратичка в горната част на стълбите, някой ден случайно я забравяме отворена и детето пада по стълбите, защото внушението, че ще падне, ако не е заключено, е толкова силно. Но ако нямаше вратичка, то не би паднало.

Крис: В джунглата си забелязала, че децата имат съвсем благонадеждно чувство за самосъхранение.

Джийн: Всички животни имат! Никой не се опитва да предпази кравите, овцете и котките от падане. Те не се препъват по ръбовете на скали. Ние мислим, че само хомо сапиенс са толкова глупави, че да паднат. Не се доверяваме на децата си, че няма да влязат в огъня, но се доверяваме на кутретата и котенцата. Истината по въпроса е, че ние сме много по-добри в самосъхранението, отколкото осъзнаваме.

Крис: Какво ще кажете за преобладаващия принцип в отглеждането на децата, че те имат нужда от дисциплина?

Джийн: Всички експерти биха се съгласили с това твърдение. Но аз имам новина за вас: децата не се нуждаят от дисциплина, ако се третират правилно от самото начало. Разбира се, на мен ми трябваше да се озова в каменната ера, за да открия колко дълбоко социални сме ние като вид. Тук никога не бих открила, че в природата ни няма нищо антисоциално. Принудени сме да се проявяваме антицосиално, защото са се отнасяли с нас по този начин.
Докато бях в джунглата не видях нито веднъж някой да дисциплинира другиго. Децата йекуана тичаха наоколо по цял ден без надзор, играеха игри, ловяха риба, стреляха по скакалци с малките си лъкове и стрели, но така и не видях две деца да се бият. Докато според нашия опит в западната цивилизация си мислим, че е естествено за децата да се бият – “момчетата са си момчета” – и тем подобни.
Крис: Така е прието при нас.

Джийн: Но познайте какво – това не е вярно. Ако момчетата сами по себе си се чувстват добре, те ще скачат, викат и крещят, ще играят грубо, но няма да се опитват да се нараняват взаимно. Никога дори не съм виждала момчета йекуана да се карат, камо ли да се бият.

Крис: Спомням си едно интервю с вас в списанието Touch the Future от Mike Mendizza преди няколко години, където казвате, че едно от най-лошите неща, които може човек да направи за детето, то е да прави вместо него…

Джийн: … това, което то може да направи само. Дори ако му отнема повече време. Това е едно от моите малки правила, въпреки че не е много “лийдлофско” да има правила. Ако детето се опитва да се изкачи на стол, оставете го да се справи само. Освен факта, че то тества и използва своите способности, то научава че родителите му имат доверие.
Очакванията ни от нашите деца са изключително мощни. Децата не откликват толкова на това, което им казваме, че искаме от тях, но на това, което им показваме, че имаме като очакване. Например, когато сте в парка и казвате на детето “Сега не тичай. Стой точно тук”, вие му демострирате, че очаквате то да побегне нанякъде, което то иначе дори не би и помислило да направи, тъй като вие сте единственият познат човек край него в този момент. Дълбоко инстинктивно е не само за човешките същества, но и за всяко младо животинче, да искат да стоят близо до майките си в странна и непозната територия. Но веднъж след като сте заявили очакването си, в следващия момент малкото момче хуква да бяга, а майка му да го гони.

Или заявяваме: “Не се качвай там; ще паднеш и ще се нараниш!” И много често те правят точно това.
Крис: Споделете някои други “лийдлофски” правила.
Джийн: Правило номер едно е да сме наясно колко е мощен авторитета и правотата на възрастните в очите на малкото дете и никога не казваме или правим нещо, с което да го накараме да се почувства сякаш нещо с него самото не е наред. Толкова е лесно да го направим, дори само с поглед. Майка ми беше майстор на “погледа”. Ако със сестра ми си говорихме нощно време, когато трябваше вече да сме заспали, майка ми отваряше вратата на спалнята и се втренчваше в нас с едно обидено, разочаровано изражение, след което излизаше. Предпочитам да ме беше била с камшик.

Най-важното е как в крайна сметка децата чувстват себе си, защото ще пораснат с това усещане. Ако всички се възприемахме добри и правилни, каквито реално сме, и имахме постоянно доверие и чувство на увереност в гърдите си, просто си помислете колко по-добре щяхме да се отнасяме към себе си и помежду си. Нямаше да има проблемни семейства и необходимост да се строят затвори.
Човешката природа е толкова по-добра, отколкото вярваме! Фактът, че трябваше да отида в дълбоката джунгла, за да установя това, е ужасно, ужасно трагичен.
Това, което хората наистина искат, ако не звучи прекалено лигаво, е да изживяват любовта си. Всеки ден! Да ядат неща, защото ги обичат, да споделят храната си, защото обичат да са сред хора. Да живеят заради любовта – любовта към красотата, любовта към истината, любовта към децата и животните. В природата ни е да живеем щедро и нашироко, а не внимателно и предвидливо. Обратното на любовта е страх, а не омраза.

Крис: Ако достатъчно деца биха били отгледани според принципите на концепцията на приемствеността, мислите ли, че щяхме да имаме по-обичащ свят?

Джийн: Със сигурност, а въпросът е как да възстановим принципите на приемствеността като конвенционална мъдрост. Но, разбира се, никой не знае отговора.

И все пак, основното е, че всеки индивид, третиран така, както еволюцията ни е създала да се отнасят с нас, ще се чувства добре и няма да има антисоциално поведение спрямо другите. И колкото повече такива хора има, толкова по-добре ще бъде. Мисля, че това е имал предвид Холт с коментара си за моята книга и спасяването на света.
Крис: Ето един въпрос от една от майките в моето училище. Тя е отгледала и двете си деца прилагайки концепцията на приемствеността и те са чудесни деца. Тя иска да знае какво да правят родителите, ако децата им са над три или четири години, а семейството не живее в подобна грижовна общност, където децата са отглеждани по същия начин.

Джийн: Никога не съм предлагала хората да изолират децата си и да ги отглеждат в инкубатор от съобразеното с континуума блаженство. Мисля, че родителите могат да бъдат уверени в това, че ако са тръгнали с децата си на прав път, то ще бъдат в състояние да се справят с несгодите в живота. Ако там някъде децата им бъдат уплашени от куче или ударени от друго дете на площадката, те много по-бързо ще се възстановят отколкото деца, които не се чувстват добре по отношение на себе си.
Крис: Благодарим ти, Джийн, че ни отдели толкова много от времето си.
Джийн: Мисля, че всички сме от един отбор и се стараем да приложим истината и да спасим света, каквото се надява и Джон Холт. По най-добрия начин, по който можем. Често подтиквам хората да просвещават други хора, пиша писма до вестниците, или прехвърлям Опра, или Роузи О’Донъл, или Тед Копел, или Даян Сойер да ги помоля да ме поканят в техните предавания. Човек никога не знае чрез кого точно ще се свърже със света.

Написах книгата с любов. Сега изпращам съобщението към хората с любов и моля те да направят същото. Затова помолете вашите читатели да помогнат да се разпространи по света.

Крис: Считайте го за сторено.

* Е, тук съм принуден да защитя д-р Спок. Твърде много хора са припознали неговата философия за отглеждане на деца в твърде много отношения! Той е бил обвинен в сексизъм, в прекомерна толерантност, в насърчаване на родителите да се откажат от своите родителски отговорности – но за пръв път го виждам обвинен в греховете на своите предшественици Скинерианци (по Б.Ф.Скинър).
Това е ОК, Джийн. Ти призна, че не си толкова отдадена на четенето. Уверявам те, обаче, че д-р Спок НЕ е отговорен за “научната школа” на училището Watson-Skinner за отглеждане на деца, която е била “на власт” през първите четири десетилетия на 20 век и която приравни вдигането на плачещото бебе с насърчаване на тенденцията му да плаче, а следователно и желанието му да бъде център на вниманието – т.е. да се превърне в “хленчещо, разглезено хлапе”.
Иронията на това понятие е, че в действителност, популярността на “Спок бебетата” като модел за отглеждане на дете сред едно поколение от родители от средната класа в действителност помогна за създаване на поколение “хленчещи, разглезени бебета” и центрирани в децата семейства! Центрираността в детето, което не е било цел на Бен Спок, става неотменима част от модела на родителите, взели от неговата концепция за “демократично” отглеждане на дете, и даде на родителите, отглеждани по авторитарен начин от своите родители, извинението да не се обръща внимание на ефектите от тяхното глезене на децата! Децата се повлияват от условия и условието да се игнорират правилата или желанията на родителите им може да бъде много силно, включващо също така и чувство за власт – като Джийн казва по-горе!

Интервюто е преведено от: http://www.continuum-concept.org/reading/JFL-interview.html