Преходните моменти в живота ни
Преходните моменти в живота ни са моментите, в които можем да тестваме своята устойчивост. Преходните моменти в живота ни предизвикват неочаквани от нас дълбоко заровени съдържания. Преходните моменти в живота ни ни карат да изпитваме огромния дискомфорт на промяната без дори да знаем защо, защото точно в тези моменти ние срещаме забравените си и отречени части.
В преходните моменти на живота ни се събужда всичко, чакащо своята преработка.
Дали промените са в областта на жилище, училище, работа, партньорство, пространство или вътрешно усещане, че е време за промяна – промяната идва с промяна!
Хората изпитват силни затруднения в такива преходни периоди от живота си и често това е моментът, в който решават да потърсят подкрепа. Това е и моментът, в който са най-уязвими и най-приближени вътрешно до болката си, до раната си. Това е най-подходящият момент да излекуват оголеното и ранено съдържание в себе си. Промените и преходите следват опита, натрупан в клетъчната и подсъзнателна памет. Опита от големите преходи на живота ни – раждането, детските етапи на растежа, важните събития в живота и смъртта. Да, смъртта в миналото носи своя отпечатък в нашата родова и трансперсонална памет.
Как тръгваме към промените? Какво имаме да преодолеем и излекуваме в себе си, което се активира по време на преходи и промени? Какво имаме да пуснем и за какво освобождаваме място в себе си и в живота си?
Според мен това е и най-подхоящото време за лечение, за изцеление и промяна на начина, по който напускаме старото и пристъпваме в новото.
Реализацията и готовността
В хода на терапията ни се иска да се “излъскаме” до край. Да решим всички проблеми, да махнем всички пречки, да препрограмираме всички грешки, да излекуваме всички травми и накрая нови новенички да се пуснем перфектни в света. Перфектни, безпогрешни, съвършени. Но за какво! В стремежа към реализация и намиране на съвършения вътрешен мир, ние сякаш забравяме, че сме несъвършени същества в един двуполюсен несъвършен свят.
Не е печеливша стратегия да се изчистим до край от всичко, да вложим цялата си енергия в опити за премахване на проблеми и препятствия. Отново изниква въпросът – Но за какво!
Точно това “за какво” е смисъла. Пред какво именно махаме препятствията? Какво точно е посоката ни? Какво точно е намерението ни?
Забелязвам, че когато посоката и намерението са реални и подкрепени от Живота и цялостта на съществото ни, препятствията имат склонността не само да се поддават на преодоляване, но самото им наличие спомага уякчаването на мускулите или уменията, които ще са нужни после за вървене в тази избрана посока. Когато пътят ни е в синхрон с това, което сме, пречките са всъщност подготовка и помощни елементи. А ако искаме нещо, което само си представяме, че би ни донесло желаното удовлетворение, но това е само рационална идея, частична и привнесена, то тя не би могла да включи цялостната мощ на съществото ни и да ни мотивира по онзи магичен начин. Това прилича на защитните механизми на егото, които за да ни предпазят от болката от отхвърлянето, например, ни държат далеч от истинско свързване и така стоим в състояние на отхвърленост по принцип. Тоест не е изгодно да искаме да сме идеални по принцип и едва тогава с целия си блясък, неподлежащ на коментари и критики, ние да се гмурнем в живота и той да ни посрещне с отворени обятия. Това е отново опит на егото да изконтролира, за да се застрахова, но неговите опити винаги са в зоната на частичното, докато животът се случва в цялостта.
Въпросите са: Какво всъщност искам да правя? Какво правя, когато съм в състояние на удовлетвореност и синхрон със себе си? Не как ще придобия желаното от мен състояние, а когато имам желаното, какъв е моя принос, който идва естествено?!
Кой съм аз сега?
В моменти на неконтролираност се питаш: “Кой съм аз сега?“. Осъзнаваш, че обживяваш през себе си модели на поведение, мислене и чувстване, които принадлежат на някой друг. Дори не знаеш на кого, но си сигурен, че това не си ти или поне не би искал да си ти. Понякога трябва да си спомниш кой не си и кой не би искал да бъдеш, за да приемеш точно този/тази, който стои в немилост. Да прегърнеш с внимание, разбиране и почит тази съдба, нейната история и всичко неизказано, невидяно и непризнато. Да я интегрираш обратно в себе си, но пречистена от твоя поглед, през който гледа любовта на цялата вселена.
Какво имам да интегрирам и да пречистя през себе си?
Критерият на егото
Критерият на егото е свързан винаги с нещо извън нас. Нещо повече, нещо по-добро, по-силно, по-правилно, по-способно, по-изобщо. Критерият на егото не е свързан с реалността. То следва една илюзия за идеал и всичко е недостатъчно и недостойно. Това е неговия стандарт – измислен перфекционизъм, съвършенство и недостатъчност. Защото то знае, че светът ни е несъшършен и съответно, ако се задоволи с наличното, то е прецакано. Измени ли на своята аксиома, че съществуващото е неудовлетворяващо и недостатъчно, илюзията за възможното щастие отвъд наличното се разбива и изчезва. А заедно с нея изчезва и стремежът на егото за себедоказване пред вечно по-високите стандарти.
Какво бих правил, ако нямаше нищо за постигане?