Поведенческо-социалните експерименти в естествената психотерапия – В съзвучие с Живота – Мария Петкова

Програмирането

Цел в процеса на естествената психотерапия е човек да опознае себе си в пълнотата на всички свои аспекти и да се научи да работи с тях, за да прояви потенциала си качествено и смислено. “Всички свои аспекти” включват не само хубавото, което ни се иска да бъдем и проявяваме, но и скритото, отцепеното, натиканото дълбоко зад залостени врати.

Там обикновено пращаме страховете си, че такива, каквито сме, ние не пасваме на изискванията на този свят. Правим това още като деца.

Но природата на човешката психика е цялостна и това разцепване е илюзорно осигуряване, защото съдържанието не изчезва, но остава в психиката на несъзнавано ниво и буквално води своя живот през тялото и поведението на индивида.

Една от първите стъпки в психотерапията е осъзнаването на този механизъм и защо е толкова ценен и животоспасяващ за нас. Защото в несъзнаваното отиват онези неща, с които не сме имали силата и ресурсите да се справим като малки. В порасналия вече човек нещата носят същия емоционален заряд, но не са актуални за настоящето му и съответно подлежат на осъзнаване и промяна.

Като малки много често сме чували неща от типа: “Учи, че иначе ще чистиш улиците!“, “Как не те е срам, какво ще кажат хората!“, “Да не кажат нещо хората!”, “Така трябва!”, “Я не се излагай!” и подобни. Дълбоко ни е вкоренен страха от това да бъдеш беден, мизерен, изпоцапан, мръсен, никакъв, нищожен, провален, нещастен, изпаднал, пречка, нахалник, егоист, глупав и подобни. Страх да не попаднем в онази част на обществото, която е отхвърлена от него, която е нарочена за дефектна и грешна.

Тези страхове често са толкова нереалистични и блокиращи същинската ни проява, че в стремежа си да се напаснем спрямо това, което се предполага, че трябва да избегнем, забравяме какво всъщност носим в себе си.

Потиснат е плача ни, защото околните не умеят да откликват и утешават.

Потиснати са творческите ни импулси заради страха от провал и излагане – „Какво ще кажат хората, ще ти се смеят, ще се изложиш и ще станеш за присмех!“.

Потиснати са емоциите, защото в този свят няма място за тях – „Оф, стига си драматизирала, много си емоционална, стегнѝ се!“

Потиснат е смеха ни, защото е твърде звънък и дразни сериозните хора.

Потиснати са проявите ни на истинска грижа и любов към ближните заради страха от това да те сметнат за мекушав, странен, твърде набожен – „Гледай го пък тоя, занимава се с нещастници, сигурно нещо е мръднал, женчо, странен човек.“

Потиснати са мечтите ни – „Ще се изучиш, ще си намериш добра работа, порядъчна жена, ще направиш семейство, ще изучиш децата, ще се пенсионираш и ще умреш. Какви пътувания, какви глупости, я си сядай на задника!“.

Потиснато е доверието ни в самите нас, защото как да се доверим на едно „Лошо дете! Виж другите колко по-послушни са от теб!“.

Потиснати са всички свободни прояви на характера и темперамента ни, защото има възпитание, етикет и който е извън него, получава наказание.

На едно ниво всичко това е нужно, защото в нас е заложен механизъм на оцеляване, който ни помага да се нагодим според средата. Големите – родители и възпитатели – ни учат как се живее и ние буквално впечатваме техните механизми и модели на поведение и мислене в себе си. Това е първичен и вроден инстинкт за учене чрез попиване на средата. Това е условие за нашето оцеляване и затова всички тези „правила“ и „норми“ стават толкова дълбоко закодирани в нас, че разтърсването им и предизвикването им се възприема като животозастрашаващо. „Какво ще кажат хората“ се равнява на опасност за живота. „Ще останеш неук, невежа, неудачник, провал!“ е обричане на смърт, но и по-страшно – на нещастен и самотен живот. Провокирани са нашите потребности за принадлежност, сигурност, защитеност – това са дълбоки инстинкти за съхранение на живота и присъствие в социума.

Но доколко са валидни тези впечатвания?
Доколко разбиранията на нашите възпитатели за живота са актуални за настоящия ни момент и личния ни живот?
Дали не са изкривени и деформирани през призмата на негативното ни емоционално изживяване?
Дали не са илюзия, на която робуваме от страх да не предизвикаме нещо немислимо, неизвестно и зловещо?
Дали са верни изобщо!
Дали просто не ни ограничават и спират да живеем истински и автентично?
Дали могат да бъдат променени?

Дали, дали… Това е моментът за поведенческо-социалните експерименти в естествената психотерапия и тяхната цел е да отговорят на тези въпроси.

Поведенческо-социалните експерименти

Поведенческите експерименти или още наричани опити имат за цел да адресират вярванията и страховете на човека, който ги прави. Първите стъпки към тази практика са в кабинета на психотерапевта.

Изясняват се страховете, базовите негативни вярвания и нуждата от промяната им. Често изказвания от типа „о, не, това никога не бих го направил“ по повод някое от предложенията от списъка с поведенчески опити, сочи точно коя акция по себепреодоляване ще е най-обогатяваща за клиента.
Важна част от подготовката е дизайна на самия експеримент – да има ясно познание защо точно това правим, каква е целта му, как да се проведе, къде, кога и други подробности.
После се прави вътрешно проиграване на опита – визуализация, обръщане на внимание на чувствата, които се появяват, отработването им в защитена среда, поредно дефиниране на страховете и облекчението от освобождаването от тях чрез умишленото им предизвикване и преживяване.
При самото изпълнение на определените експерименти терапевтът е заедно с клиента, като следи да има осъзнаване, вживяване, истинско отдаване, за да се стигне до качествена преработка на страха чрез действие. Парадоксално намерение.
След провеждането се анализират резултатите, изводите и осъзнаванията. Тече мощно себеопознаване и прозиране на неща от живота, неподозирани до този момент.

Поведенческите експерименти са толкова ефективна методика на работа, когато са пълноценно и цялостно проведени, че се равняват по резултат на дузини часове в кабинета.

В процеса на обучение в школата по естествена психотерапия специализантите също минават през такъв модул, прилагайки всичко първо на самите себе си.

Личен опит

Следват драматичните изводи от моите лични преживявания в ролята на клошар, наркоман и просяк по улиците на града. Силно активиран беше страхът от отхвърляне, от изоставяне и прокуждане от общността, страхът от нараняване и самота, страхът от отделяне, зачеркване на съществуването.

Всичко в мен освен първоначалното вълнение започна с репликата: „Сама си си виновна за положението ти!“, когато попросих от един млад и видимо добре устроен човек.

– И ти сам си си виновен, че си гадно копеле, което отрича своята душевна мизерия и нищета. Заради гадните копелета, които сме всички ние в различни степени и области, отричащи и изрязващи части от себе си, които са ни неудобни.. заради нас съществува целия този “субкултурен” свят, пълен с отрязаните ни парчета от душите, от цялостта ни. Онези низвергнати парчета, които просят милост, ровят в кофите – в твоите трохи, за да оцелеят. Муфтят те за цигара, за левче, за поглед. Поклати глава и не се поддавай, не сваляй прозореца, спри отдалеч, за да не дойде чашката до твоя прозорец преди да светне зеленото. Бъди цивилизован, бъди културен, не позволявай на изпадналите от цивилизацията продукти на самата нея да те доближават. Твърде дълбоки неща вадят те от теб. Вадят агресия, защита, страх, злоба, гняв, отрицание. Добре си се научил от обществото как да гледаш през себе си отражението на твоя болен вътрешен свят и да не го виждаш. Гледаш през мазния скъсан шлифер на дрипльото, ровещ в близката кофа край баничарницата, за да намери някоя недоядена закуска. Гледаш напред, докато в периферията ти минава онова, което не бива да се забелязва. Нали така ни учат – на неудобните неща, които не можем да решим, не обръщаме внимание. Правим се, че ги няма. А ако станат твърде “агресивни” в присъствието си, защитаваме се. Нападнати сме от своите страхове, а не от циганчето, което ти маже предното стъкло за пари за шефа му. Нападнат си от гнилоча на собствената ти съвест. Да, съвест имаш за това. Съвест, скрита зад хиляда и една илюзии, че ти си повече от този, който диша лепило и чупи главата на сестра си. Съвест, разобличаваща в собствените ти дълбини собствената ти разцепеност.

Ами всички онези приказки, че всички сме едно, че животът тече и се проявява през всички туптящи сърца и сме енергийно свързани, водени от един дух, един дъх, дишащи в една атмосфера. Нима можеш да отделиш молекулите, които долния смрадлив бездомник е прекарал през белия си дроб? Защо ги има тях… защо съществуват тези ужасни хора? Държим се с тях сякаш те са грешка някаква, кофти симптом, който трябва да премахнем.

Така се държим и със собствения си живот, със собствената си душа. Изпитвам нужда да допълня това, че колко е човек един човек може да се разбере по отношението му не само към животните и децата, но и към изпадналите “извън системата” индивиди.

Какви да бъдат те? Нима не са обусловени да са точно това, което са? Както малките деца откликват, напасвайки се в твоя шаблон и очакване за тях, така и изпадняците на обществото ни играят ролята, която им е отредена.

Кучетата са ти по-близки, от малкото, които не виждат мизерията ти, а просто се радват на душата ти. Другите, които установяват очен контакт, са децата. Онези деца, които още не са обусловени от родителите си. Ти си невидим, но децата виждат невидимото. Научи детето си да не вижда това. Научи го да не вижда и себе си. Научи го да отрече части от себе си, да стане като теб.

Проективен контейнер – съд за проекция на хорските нежеланости

Срам ме е да те погледна, защото ме караш да се чувствам неудобно. Искам да те няма, затова ще се правя, че не те виждам и не съществуваш. Ти си онова отвратително огледало, което отразява само грозното, мизерното, дрипавото и изпадналото в мен. Ти си долно зло, ужасяващо. Страх ме е от това, което ще видя, ако погледна в очите ти, защото знам, че ще видя себе си. Своята надменност, разцепеност, жестокост. Аз съм добър човек. Защо ме караш да усещам колко съм вътрешно жесток и осъждам собствената си мизерия, която няма право да съществува, също както и ти! Ти не си човек, не си някаква душа, ти си недопустимото в мен.

Поглед, пълен с омраза и агресия, “сама си си виновна“, “вземѝ се в ръце“, “как си си се оставила да стигнеш дотук“. Безсилие.

И добротата – в децата, в кучетата, в гълъбите, в хората, които ги боли толкова много, че се давят в болката си и вече не могат да я подтиснат, да ѝ се съпротивляват, да я натикат дълбоко и да я затрупат с норми, правила и роли и приемливост. Ей тези хора също те виждат и виждат нещо подобно на тях, нещо познато – безсилие, нищета, униние, провал, загуба, погром. И не са там – вътре в това, в което ти си и вън. Те те виждат, не ги е страх да погледнат в очите ти. Даже през собствените си сълзи те питат дали си гладен.

Защото в болката си си повече човек отколкото във великолепието на марковите си дрехи, професия, положение, квалификация и други социални висоти.

Мъчно ми е. Мъка е. Благословена мъка, в която се чувствам повече човека отколкото в обгиженото удобство на осигуреността си.

Тялото и имиджа си осигурих, а душата си как осигурих?

Ти не можеш без мен, без просяка, миризливия дрипльо, без курвите, без подземния ъндърграунд свят. Ние сме част от теб. Ние сме твоята мисъл, че си повече. Без нас ти си нищо, защото само покрай нас ти можеш да се наречеш нещо повече! И повече какво? Пари, къща, познание, приятели, имоти, повече дрехи, храна и подобни? Това ли ти е повечето? А човек повече ли си?

И когато си осъзнато влязъл в това поле, виждаш болката. Разцеплението, от другата страна. И се спираш, наблюдаваш, че някой плаче, че е умъчнен, че е угрижен… и можеш да започнеш разговор, да му дадеш от себе си, от близостта си. От свързването си. Да не бягаш от болката на другия, защото не си избягал от своята собствена болка!

И срам. Срам. Срамното тук е по-достойното. Отвратена от отвращението и трогната и разтопена, пречистена от добротата.

Какво остава, когато загубя всичко и кой съм аз тогава?

Остава моята нищета, остава моята мизерия, остава моето отчаяние, остава моето съжаление, остава моето разбито тяло и някакво все още туптящо сърце в него. Остават доста мои неща. Моята болка, моите загубени мечти, защото и загубените неща остават. А преди да ги загубя пак съм имала това, което сега е останало… сега.

Остава една помръдваща се биомаса. Остава гладът и жаждата. Остава да търся топличкото, малко да се сгрея. Остава ми забравата. Остава ми загубата. Остават раните, остава смрадта, остава дъното.

Всъщност пак твърде много неща остават. Остава … нещото, което … Остават греховете. Остава нещо … много тихо. И това е единственото нещо, което нищо не иска от мен. Остава нещо абсолютно неангажиращо. Много тихо. Но мощно присъстващо. Оставам и аз в това тихото и тихото е останало. Само съжалението за греховете нарушава тишината Му. Какво остана, когато загубих всичко? Остана Нищото. Разпадната и загубена в Нищото. Дупка в плътта на материалната Вселена и в дупката – пропаст, океанът на Нищото. Колко е тихо това Нищо. То е съвършено. Всичко, което е нещо и може да бъде изгубено, е крайно и несъвършено. Остава съвършеното. Съвършенството, тишината и Нищото. Те остават.

Коментар по личния опит

Опитите продължиха два дни. В първия имаше несигурност в ролята, повече желание да не се случва точно това, да не го правя, да си го спестя. Заедно с тази съпротива и всичките оправдания на ума в подкрепа на нежеланието да се проведе същински и докрай опита. Това създаде в мен дразнене. Дразнене и от хората, които ме подминаваха, не ми даваха нищо, не ме поглеждаха или го правеха с погнуса и агресия. Те отразяваха моето вътрешно състояние.

На втория ден вече бях уморена от тази „игра“ и просто се оставих на задачата да ме поведе сама из улиците и да следвам безделничеството на оцеляващия от кофите, от остатъците, от огризките. Имах смирение и някакво приемане на факта, че и това е живот. И като такъв също има своето място, своята функция, своята дълбочина и причини да бъде почитан. Тогава срещнах болката на хората. Сълзите им. Отчаянието и надеждата им. Срещнах очите на онези страдащи хора, които не се отблъснаха от моята външна нищета. Те ме отразиха и пожелаха да ми помогнат.

Умереност

Целта на опитите не е да се предизвикат хора, които нямат преднамерено участие, а да се изживее осъзнато една вътрешна динамика. Неподозиращите за това минувачи и други хора в сценария и техните реакции са въплъщението на нашите страхове. Те също са наш проективен контейнер, но осъзнатото вчувстване в такава социална роля и готовността за преодоляване на този страх прибират обратно в нас проекциите ни, оцялостяват ни, разширяват ни, дават ни неподозирана до този момент перспектива и ни проправят път през гъстата гора на защитните ни механизми.

Практика

Поведенческите експерименти вече са част от работата ми и при изградено доверие с клиента, при наличие на готовност и разбиране, те стават една от най-придвижващите процеса напред психотерапевтични методики.

*** Имаш ли паник атаки? Ето ти едно предложение за поведенчески опит – отиди и изиграй, че получаваш паник атака на най-оживеното място в града. Но преди това мини през кабинета на вещ терапевт или бъди съпровождан от такъв. ***