Покаянието в естествената психотерапия – В съзвучие с Живота – Мария Петкова

Покаянието е изпълнено с религиозни съдържания понятие. То произлиза от тази област на най-висшите човешки способности – вярата. Всеки мислител, учител, терапевт, проповедник, философ и буден човек го разглежда през своята гледна точка и парадигма.

Тук ще го дефинирам като стъпка от психотерапевтичния процес в естествената психотерапия.

Покаянието е неизменно свързано с разбиранията за добро и зло, грешно и праведно, чистота и нечистота, вина, срам, прошка, милост и смирение. Тези измерения на съществуването ни се впечатват в нас още в първите години от живота ни. И независимо колко сме религиозни, вярващи или причисляващи се към определено духовно течение, дори да сме атеисти, наличието на структури, които отговарят на тези понятия, в психиката ни, е вродено и част от човешката ни природа.

Покаянието обаче не е структура, а движение, което размества пластовете на всичко в нас. То е като алхимична претворяваща реакция – разкрива истинската същност на нещата. В състояние на покаяние материята на злото е съставна част от сплавта на състраданието. В състояние на покаяние греховете ни са стъпалата, по които пречистващата милост се изкачва на своя връх и осветява тъмнината на низките примитивни нагони за разрушение и деградация. В състояние на покаяние страданията са трансформатори на желанията, издигайки ги в по-горни октави на тяхната проява.

В първата година от живота си, ние преминаваме през всички човешки емоции, а цялостното ни развитие, не само физиологично, но и психически повтаря еволюцията на човешкия вид. Дълбоко закодирани в нас са примитивните нагони и стадии, свързани с най-големите грехове на съвремието ни – от канибализъм през всякакви практики на човекоубийството до противоположността на култивираната и регулираща примитивизма по-висша психична инстанция – съзнание и самосъзнание. Личността ни съвместява цялата палитра от възможни грехове и техните развиващи се във времето противодействащи сили. Това е валидно и на биологично генетично ниво – в човешката ДНК има гени за абсолютно всяка болест, заобиколени от супресорни гени, които предотвратяват отключването ѝ.

„Когато детето изпитва отрицателни чувства, то реагира със силата и интензивността на омразата, характерна за ранните садистични етапи на развитието. Но тъй като омразните му обекти са заедно с това и обекти на любовта му, конфликтите, които тази ситуация предизвиква, не след дълго се превръщат в непосилен товар за крехкия му Аз. Единственият начин за избягването им е чрез потискането и така неразрешения конфликт остава активен в несъзнаваното. … Психоанализата на деца и възрастни показва, че трудностите, през които човек преминава през живота си, в голяма степен преповтарят тези от ранната му възраст и че всяко дете преминава през неизмерими страдания в първите години от живота си.“ М.Клайн

Тези несъзнавани конфликти са наситени със страх, че за пожеланото зло спрямо обектите следва наказание. Огромното чувство за вина, което съпътства изживяването, е неизбежно следвано от силна тревога и опит да се поправи стореното. Тук е налице един напълно неосъзнат, но вроден или изграден в нас механизъм за оценяване на определени помисли, действия и желания като грешни, неправилни, недопустими. Култивираната част в нас осъжда примитивната и ни води към постъпки, с които да изкупим вината си.

В изкуплението на вината се завърта порочния кръг на самоосъждането и самонаказанието или предизвикването на очаквано наказание. Тук наказанието изглежда като изчистване на сметката и би трябвало да доведе до разкаяние. Самото разкаяние тип „съжалявам, че съм такъв“ е зловещо доказателство за това, че човекът е „грешен по природа“, идентифицирайки се със своята кръвожадна примитивност. Тогава коригиращата функция на Свръх-Аза отново се задейства със съответното садистично осъждане, обвинение, търсене на наказание, поредно извършване на дело, за което вината да намери облекчение във възмездието си. И така до мига на осъзнаването.

С горните разсъждения разграничавам разкаянието от покаянието. Разкаянието и вината са като опияняващи субстанции, които карат хората отново и отново несъзнателно да преповтарят престъпления, „грехове“ и заучени модели на поведение, за да предизвикат наказанието, което „злото“ в тях заслужава.

Цялата тази старозаветна „игра“ на „око за око и зъб за зъб“ присъства на едно дълбоко ниво в нас, еволюционно заложена, вродена в етапите на израстването ни. В един алегоричен смисъл Библията е историята на развитието на човешкото съзнание. Новият Завет е наистина онова ново съзнание, което човечеството със своите огромни страдания и родилни мъки започва да проявява. Точно в тези времена на огромен хаос, обърканост и безпорядък в познатото. Новото съзнание на Любовта.

Срещаме в Новия завет притчата за блудния син. Натоварена с много проекции, но ако се абстрахираме от тях, тя е разказ за дълбоко вътрешния психичен акт на покаянието. В Стария завет на иврит думата покаяние означава „да се обърнеш наобратно“, а в Новия завет на гръцки – „метаноя“ е „да промениш мнението си, да промениш начина, по който мислиш и по който живееш.“

Покаянието не е емоция и не идва от емоционалния свят, защото когато емоцията изтече, всичко започва наново. Емоциите не са онова нещо, което води до промяната. Те са присъщи и на животните и имат своето място в по-ранно развитите части на нашия мозък. Покаянието не е свързано с чувството за вина, нито с търсенето на наказание, нито със срама, нито със съжалението или самоосъждането. То идва от висшите функции на човешкото съзнание, отразени в най-скорошно еволюиралата част от мозъка ни – мозъчната кора.

Покаянието е решение. Решение, идващо от волята, не от емоциите. Да обърнеш волята си, да я промениш, да я смениш. Свободата от примитивните нагони и от преследващите ги корективи идва, когато човек употреби своята воля. Волята е свойството на човека, което го прави свободен. Затова хората имаме „свободна воля“. Истинското покаяние на блудния син е онзи момент, в който той решава да се върне у дома и да помоли баща си да го приеме като слуга в родния му дом. Осъзнаването му минава през пълна промяна в мисленето – да признае грешката си, вместо да се крие в срама си, хранейки прасетата, и стига до готовност и промяна в начина на живеене – изборът да служи, вместо да прахосва. А баща му го приема с целувка, дарове и пиршество, като свой мил и обичан син.

Покаянието не просто връща човек към неговата изначална същност и вътрешен „дом“, но и активира личната еволюция на собственото му самосъзнание от налагащ възмездие Свръх-Аз до смирено допускащ, приемащ и прегръщащ пречистващата сила на Милостта и Любовта, които не унижават, а го въздигат до неговото отредено място – редом до своя баща.

Развитието на човека повтаря еволюционното развитие и волята е онази сила, която го продължава днес. Покаянието е стъпка пред цялото човечество, като преди това има осъзнаване на греха, смелостта да бъде признат, да се сублимира и излезе от цикъла на вина и наказание под влияние на потиснатото и повторението на дезадаптивните модели.

В процеса на естествената психотерапия покаянието е повратна точка, в която човек съединява разединените части на своята психика. В разединението има силна уязвимост. Едни аспекти дърпат към тревога, зависимости, вкопчвания, невротичности и натрапливости, други аспекти търсят доминиране, контрол, победа, подчинение и др. В тази уязвимост сме податливи на влияния, мятаме се от едно състояние в друго или зацикляме в нещо дисфункционално. Отново първата стъпка е осъзнаването на целия този модел на поведение, осветляването на емоционалните реакции, обусловени от минали травми и произтичащи от възпитанието и преживяванията ни базисни вярвания и убеждения – т.е. цялостно самопознание – да стигнем до дъното на човешкото ни същество, откривайки апокалипсиса на личния ад, но и потенциала за озарението на небесната радост. След осъзнаването е ред на признаването им, не просто пред терапевта, но смирено признаване пред себе си и пред Живота – като изповед, провокирана от прозрение, в което участват и умът и сърцето. В такава изповед не се търси прошка, както в църковната традиция. Покаянието, до което води личната психотерапия, изключва нужда от прощаване на греховете – става дума за всички онези „лоши“ неща в нас, защото именно те са довели до това решение да обърнем лицето си към Бога вътре в нас и да променим мисленето и живота си в съзвучие с Любовта и Милостта. Нуждата от прошка ни връща към омагьосания кръг на разкаяние, вина и наказание, където прошката е доказателство, че грешността е вроден дефект, който подлежи на снизхождение, а не път, по който стигаме до свободата да упражним съзнателно своята воля и да изберем посоката си.

В повтарянето на еволюцията идеята за Бог от външна реалност, както като малки сме приемали родителите си и обгрижващите ни, става постепенно все по-интроектирана част от самите нас, както и човечеството днес търси Бога вътре в себе си, а не в космоса, звездите и облаците. Тази сила, която кара сърцето ни да тупти и животът ни да тече през нас, тя е вътре в нас, около нас и сме потопени в нея, пропити с нея.

Осъзнавайки я, взимаме решението. Връщаме се назад – обръщаме се към нея. Тя ни обединява отново, разединените парчета от същността ни се нареждат като картина на единение не само на ниво личност, но и с по-висшите измерения на човешкия дух и Онзи, Който го е родил, откъдето блика личната сила, устойчивост и способност за творчество по „подобие“ на Създателя ни.

Покаянието като решение, идващо от волята и променящо живота и мисленето на човека, е един от последните етапи на психотерапевтичното взаимодействие. Човекът, който живее в покаяние в очертания дотук смисъл на думата, е психически и духовно здрав.

Ползвана литература:

Оздравяване на душата, кратки бележки – Орлин Баев

Евангелие от Матей 1 – Орлин Баев

Криминални тенденции в нормалното развитие на децата – Мелани Клайн

Изповедта и покаянието като психологически акт – Владета Йеротич

Изцерение на сърцето чрез благодатта на покаянието – Архим. Захариас

Метаноя – речник

Дерек Принс – Какво е покаяние