Естествената психотерапия е един от най-отворените и богати на възможности терапевтични методи, защото позволява на всичко, идващо от самия живот, да се претвори в терапевтичен процес. Принципите на естествената психотерапия са същите принципи, на които е изграден живота, и в това се състои нейната естественост. В много направления тези принципи носят различни наименования, но имат обща същност. Естественото в това отношение в естествената психотерапия, е, че тя носи именно този “вътък” на реалността, който се преплита и открива във всяка друга изтъкана от същите закони система. Тези принципи уплътняват и обогатяват своите съдържания и нюанси през всеки източник на истина, защото тази многоликост и синтез са присъщи на всяка естественост.
Всички днешния науки имат един общ генезис, свой едничък корен, от който произтича всичко. В течение на този етап от развитието на човечеството, наречен от духовните науки инволюция, единния корен или източник се разделя и разчленява на отделни направления, цялото се фрагментира и тази фрагментация се отразява на всички нива на битието, колективно и индивидуално. Еволюцията е обратния процес на инволюцията, а именно – съединяването отново, връщането към източника на живота. Инволюция и еволюция са като издишването и вдишването – диханието на Цялото.
Много духовни течения отбелязват като преходен момент от инволюция към еволюция живота и делото на Иисус Христос. Във времето християнството става едно от всички направления на съзнанието, в което се изследват принципите на битието и законите, по които е построен света и човека. Вникването в същината на познанието обаче е невъзможо, когато писанията – Библията и свещените текстове – се четат буквално. Единственият ключ за разкодирането на заложената мъдрост в стиховете от Библията е натрупания житейски опит, превърнал се във вътрешно разбиране на човека. По това как се тълкува и прилага интерпретираното познание може да се направи извод за нивото на вътрешно израстване на съвременната религия и нейните “поданици”. Абсолютно всеки свещен текст, както и Библията, е огледало на собственото разбиране на четящия.
В Библията истините и принципите се срещат по много закодиран начин . Работата с нея е трудна за повърхностния стресиран ум, защото изисква специфична настройка на съзнанието, голямо вглъбяване и създаване на индивидуална духовна връзка с отразените в стиховете съдържания.
В предстоящия текст ще разгледам някои избрани от мен стихове от евангелие на Матей, в които намирам психотерапевтично послание с актуално съвременно звучене. Ще си позволя лична интерпретация, която е ценна за мен и работата ми, а споделянето ѝ е покана към четящия да направи своето изследователско пътешествие през вътрешния си терен, навигиран от кодовете в тези стихове.
Допускам, че Христовият път и живот е метафора на вътрешните процеси, през които минава нашето съзнание, големите преходи – рубиконите на развитието и разбирането – докато въплътим т.н. Христово съзнание, което казва “Аз съм” и “Аз и Отец ми Едно сме”. Това е революционното еволюционно единение на Твореца и Творението, това е мистерия, недостъпна за нашата когниция и език, но има докосвания до нея в изменени състояния на съзнанието.
ГЛАВА 4.
1. Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола,
2. и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня.
3. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове.
4. А Той му отговори и рече: писано е: “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста”.
5. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха,
6. и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: “на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”.
7. Иисус му рече: писано е също: “няма да изкусиш Господа, Бога твоего”.
8. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава,
9. и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.
10. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! защото писано е: “Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”.
11. Тогава дяволът Го оставя, и ето. Ангели дойдоха и Му служеха.”
Духът води всеки един от нас в пустинята. Виждам пустинята като “тъмната нощ на душата”, когато всяка вътрешна опора се е срутила, всяка светлина е угаснала, а пустотата на самотата е болезнена липса на усещане за дом. В това крайно уязвимо и безпомощно състояние идват изкушенията на дявола. Човек може да се поддаде на своите слабости в момент на голяма изчерпаност на личния си ресурс. Когато сме уморени, ставаме нервни и раздразнителни. Когато сме слаби, влизаме в отчаяние и безсилие, което защитаваме с първичния си гняв и агресия. Точно в тази позиция на слабост, както и когато не сме спали дълго време, “границата” между съзнание и несъзнавано изтънява и съдържанията, които иначе успешно контролираме и подтискаме, изригват безжалостно. Това е дяволът в моята метафора – израз на дуалистичната природа на съществуването ни, еманация на сянката и събирателен проективен образ на злото, от което се страхуваме, докато го носим в себе си. Една огромна неинтегрирана част от цялостта ни, оставена на собствен ход. Единствено през “дявола” и неговите изкушения ние можем да се доближим до Царството Небесно – своята цялостност, която изненадващо също носим в себе си. Отричайки и бягайки от демоничното обаче, самото отрицание посяга и на Божественото, защото това са двете страни на дуалната природа, а обединяващият трети елемент е т.н. Христов Дух, който казва: “даде Ми се всяка власт на небето и на земята”. Това е силата на вътрешното израстване, в което всяко нещо е катализатор на житейски уроци.
Духът оставя Иисус да огладнее след четиресет дни и нощи в пустинята. Четирисет е числото на прехода – бременност, раждане, смърт, новораждане. Гладът е един от повратните моменти на съществото ни в неговия път. Огладняването е момента на готовност да потърсим, да вземем, да приемем, смелим и асимилираме благодатта на храната, както и в прехода си да преминем от една храна към друга – от вътреутробното хранене през пъпа към сучене, от водна среда към самостоятелно дишане, от живеене в плът към пребиваване в света на духовете. Храна за нашата душа е словото Божие, което е заредено с творческия потенциал да създава светове, да ги населява, защото самото слово Божие е градивния елемент, от който е родена душата. Словото, което излиза от Божиите уста, е самата Божествена същност, която всяко живо същество притежава. Тя гладува и жадува за него както новороденото за майчиното си мляко. Именно в този миг на глад за просветление и напълване с Божественото се приближава изкусителят и предлага да бъдат инвестирани пречистените от новораждането творчески сили в едно компенсаторно действие, което да замени същинската храна за същността с нещо, насищащо нейните отражения в материалното измерение, но също толкова хранително, колкото и едно отражение. Защото гладът за смисъл не може да бъде утолен с хлябове. Хлябът в символиката на този контекст е анестезиращата субстанция, която създава илюзията на сетивното, че се пълни с жадуваното, но всъщност изцежда от органите и от материята душевното съдържание. Това е и за мен библейската етиология на толкова актуалните в днешно време проблеми на хората със зависимостите към вещества, субстанции, храна и всичко, което се вкарва, вдишва, поглъща в тялото. Всеки компенсаторен опит да се задоволи един надтелесен глад с несъответната му храна води до отслабване на душевната сила, вкопчване в неработещ във времето механизъм на бягство от глада и пропадане. Зависимостите са една от най-трудните области за работа в психотерапията. Това е и първото изкушение – дали реалното ще бъде заменено с илюзорното.
Идва и второто изкушение – “Хайде, хвърли се, нали е казано, че Бог ще те спаси?” Това много ми звучи като ню ейдж модата на позитивното мислене: “Вярвай, че всичко е наред, дори да си нагазил до гуша в неразрешености, ти може да си летиш надолу, остави Вселената да се погрижи”. Един от огромните крайъгълни камъни на психотерапевтичния процес е човек да поеме отговорността за себе си и своите действия, както и да посрещне последствията от действията си без негодувание, ропот и от позицията на жертва. В комплект с тези неразрешености върви и т.н. “байпасна” духовност, когато човек се чувства сякаш е на място, което идеализира в себе си, а всъщност липсва плътността и въплътеността на тази духовност, за да бъде тя наистина реализирана в този свят. Тогава стои заблудата, че проблемите идват от другите, които са по-непросветени, невежи, низши или просто болни. Те стават отражение на неговия дефицит и в тях той вижда врагове, докато някъде в илюзорното му пространство стои един Бог или Учител, който го хвали и се гордее с него, потупва го по рамото и го въздига над останалите. В тази вътрешна динамика човек вече се е хвърлил и в полета си надолу изкушава Бога в себе си, вярвайки, че може да Го изманипулира, да го изконтролира Той да го спаси. Това изкушение да се постави човек над Бог е великолепно и майсторски изработено от дявола да изглежда, че всъщност човекът е жертвата в тази уредена в собствената му глава игра. Силата на човешката душа е в това да изпълни Божията Воля, а падението и слабостта ѝ са в опита да принуждава и изкушава своя Първоизточник. Този модел на поведение е закодиран в жертвеността, спасителството и насилието – т.н. триъгълник на драмата. В него има огромни вторични печалби, неспособност за поемане на цялостна отговорност, изместване на локуса на контрол навън, но и същевременно косвено упражняване на контрол за задоволяване на неизразените потребности поради травматичната убеденост, че “няма право”, “не заслужава” и подобни следствия на съответното възпитание.
Стигаме и до третото изкушение, където дяволът предлага целия свят, ако човекът продаде душата си и му служи. Това е сценарий на много литературни и други произведения. Да продаде човек душата си, за да получи това, което иска, но след като вече е без душа, му липсва сетивото и съдържанието, с което да се наслади на сделката си. Полученото не е истински придобито, защото в придобиването има целенасочено развиване на качества, умения и добродетели, които подготвят човек да стигне до готовността да вземе това, което желае, ако все още го желае от позицията на своето разширено осъзнаване. Полученото от дявола е натрапена компенсация, която е направена да изглежда като решението на всеки проблем, за да бъде така желана, но истинските решения не са там. Всичко това с едничката цел да се изкопчи най-ценното – душата на човека. Поклон пред дявола е равностойно на продаване на душата и робство. Поклон пред Бога е придобиване на душата и свобода. Защото в бездушността няма неща, там е илюзия, нереалност. Да служи човек на това, което не е – това е оплитането в илюзията, това е практичесни невъзможно и допускам, че ако все пак дяволът придобие нечия душа, това би било с цел човекът да се потруди, за да си я придобие обратно и да оцени нейната стойност и помъдрее или просто понеже разглеждам дявола като по-ексцентричен служител на Бога, ще я изтъргува с Него за някоя още по-лъскава илюзия и така душата отново ще отиде при своя Баща, но с неизбежното предстоящо повтаряне на ненаучения урок. Цялата тази динамика е ежедневно срещана в един етествен психотерапевтичен процес. Човек най-често е пренебрегнал дарбите и талантите, заложени в душата му, в името на успеха и реализацията в света. Поклонил се е на дявола, за да получи удобствата на “комфортния” живот, в който всичко е спряло и сигурно в своята безжизненост, но пък пълна с компенсаторни удоволствия. Отказал се е от онези неща, които са го вдъхновявали като дете, когато е бил все още в осезаем досег със своята Божествена субстанция. Тези хора често идват със симптоми на депресия, апатия, озлобление към живота, света и хората, не виждат смисъл, а влагат толкова много усилия понякога. Неслучайно е всеизвестно нещастието на богатите, непознали същината на живота отвъд своя материално изобилен свят. Същото е и с нещастието на бедните, поддали се на своята нищета и негодувание от несправедливото разпределение на световните блага. Такива са уроците на външните измерения, където винаги ще има разнообразие на житейските прояви. Но истинското изобилие и владеене на целия свят е вътрешен акт на свързване с Първоизточника, с Бога, през автентичността и индивидуалността на собствения дух и душа – там са чудесата, които е сътворявал Христос, от тази позиция в нас можем да превърнем водата във вино. Там е метакогницията и оцялостяването в обединението на дуалностите и дефрагментирането на жизнения ни опит – а именно начертания от Христос път на еволюцията: “Аз съм пътят, и истината, и животът” (Йоан 14:6).
Моята интерпретация е, че изкушенията на дявола са байпасните решения на съпременните проблеми – вълшебното хапче и лекуването на симптомите вместо причината чрез дълбокото преструктуриране на когнитивните филтри и удовлетворяването на реалната нужда от любов с реална любов; външния локус на контрола и отказа от поемане на лична отговорност за себе си и живота си; предаването на Божественото в човека като акт на непрекъснато разпъване на Христос в себе си, за да придобием положение и статут в този ограничен и пространствено и времево свят, създаден за учене и развитие. Тук постоянна е само промяната. Няма субстанция или хапче от материален произход, което да задържи нещата постарому. Еволюцията е неизбежна и затова ни поставя пред предизвикателства и в областта на собственото ни вътрешно състояние, но и отвън. “Плявата ще изгори с неугасим огън” (Мат. 3:12)- това са точно тези “постижения”, на които днес хората колективно се кланят, но и които изместват същината и реалността.
Ще завърша с една красива метафора, в която бих искала да вплета следния стих: Мат. 17:20. “А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно.” Нашата сянка е всичко незнайно и неинтегрирано вътре в нас. В процеса на нейното откриване съзнанието ни е като малко фенерче, с което лека-полека осветяваме части от сянката и виждаме какво крие тя. Запомняме, записваме и опознаваме този вътрешен терен постепенно – картографираме го. Така го и извървяваме и интегрираме. Колкото повече се сприятеляваме и сближаваме с тези съдържания, толкова по-услужливи стават те. Тогава поставяме в себе си престола на Божественото и каним Духа да седне на него. От тази позиция и с тази сила можем да заповядаме на планината да се премести. Така се случват и мистериозните спонтанни изцеления на терминално болни хора – при всички тях едно е общото – преминават през качествено изцеление на идентичността и ценностите.
Желая на всички, както и на мене си, да се поклоним пред тази сила в нас, да я прегърнем, приемем и пропуснем – за да заповядваме на своя вътрешен терен и той да се преобразява в служба на Живота и Божественото.