Какво е хипохондрия?
“Hypo” означава “под” (от гръцки), а “chondros” – гръдна кост. Здравната тревожност се нарича хипохондрия и се отнася алегорично до усещането за заплаха, което сякаш дебне отвътре точно там, където се крие и най-важният орган, поддържащ живота – а именно – под гръдната кост. Това е натрапчивото самообсебване от мисли и вярвания, че нещо със здравето и тялото не е наред. Хипохондрията е много често срещан симптом. Макар че е класифицирана като психосоматично разстройство, в естествената психотерапия се посрещат нейните прояви като върха на айсберг от реални подлежащи за преработка вътрепсихични наличности. Поради тяхната тежест, неумение и незрялост на клиента да ги адресира, те намират своя отдушник в хипохондричното тревожене и компулсивно обикаляне по лекари.
Точно под гръдната кост стои желанието за смел и вълнуващ живот, изпълнен със смисъл и вдъхновение. Също там се изпитва и невъзможността да се преживее животът по такъв начин. Тогава желанието за живот е изместено и изкривено до страх от смъртта. В една духовна перспектива смъртта е най-висшия акт на реализация на човешкия живот, защото това е моментът, в който се свалят всички маски, идентичности, вкопчености, идентификации, и остава самата есенция на живота в нейната непреходност и вечност. Получава се отричане на смъртта, което е равно на отричане на живота – един самозаложен капан, в който примамката е илюзорната надежда, че някой друг има решението за нас и нашия живот. Тази надежда е безнадежден път. Никой няма решението, освен самият човек, който го търси.
Какви видове има?
Хипохондрията може да бъде разглеждана като едно обсесивно – компулсивно разстройство и да се подходи към нейното лечение така, както се лекува ОКР. Обсесивните мисли и фиксация в здравето или по-точно в неговата недостатъчност и несъвършеност се приемат като смъртна заплаха – “ако нещо малко (като за мен то е голямо) не е наред, значи умирам“. Но тъй като това е една “шапка” върху множеството неразплетени житейски възли и неразгадан смисъл, липса на доверие и смирение пред самия живот, реактивност към стимулите, малкото несъвършенства на “шапката” стават фиксации, чрез които системата вентилира своята натрупана емоционална тежест. Получава се временно успокоение, което трае все по-кратко, защото посланието му – “Нещо не е наред!” – не е наистина чуто. Това, което не е наред, не е някаква болест, а дълбока жизнена липса на смисъл в живота. Как да разберем какво осмисля живота ни? – Това, за което сме готови да умрем, което е равносилно на истински да живеем. На фона на ригидност и перфекционизъм, които са водещи характерови основи за развитието на този вид хипохондрия, с утвърдени вярвания за “трябва“, състоянието е предизвикателство за преодоляване и работа.
Друг вид хипохондрия, на основата на нарцистично-психопатна характерова структура, е хистеричната хипохондрия. В този случай самата хипохондрия е един реквизит на психиката, благодарение на който вторичните или първични печалби намират своята реализация. Тя изглежда точно както описаното до момента състояние, но дълбоко в нея стои още едно измерение – че не се мъчи от самата хипохондрия, а я ползва, тя е его синтонична – напълно приемлива и подходяща за целите на егото.
Трети вид хипохондрия, която може да бъде коморбидна с останалите, но и самостоятелно, е въздигането на здравето като свръхценностова идеация. При това състояние има мощна вторична печалба от това човек да гони съвършеното здраве и да изпада в невъзможност да живее, ако нещо не е перфектно: „Ако загубя своята хипохондрия и непрекъснат невротичен стремеж към здраве, ще умра! Това е цената да живея.“ Самият този механизъм на свръхценностово въздигане на здравето като спасителен пояс, води до болно вкопчване, безмилостен фанатизъм и действия на живот и смърт в името на здравето и бягството от хипотетични болести (демони). Под това връхче стои мощно изтласкване на травми от ранните години, и/или транспоколенчески миазми от дълбоко отхвърлени и потиснати непреработени преживявания.
Как се развива?
Хипохондрията може да бъде продължено поведение на свръхзагриженост и преувеличаване на родителските страхове за здравето – една силна здравна тревожност, впечатана в несъзнаваното на детето още от бебе. Отнемане на правото му на свобода и детски живот, изложен на всички подразбиращи се рискове на игрите, робуващ на ритуалите за съхраняване на крехкото здраве и паника при всякакви симптоми и сополи. Израстването в тревожен възрастен, който вярва, че това, което го пази истински, е страхът. Тук влиза родовата обремененост, предадена към детето чрез поведенческите модели и ментални нагласи в семейството.
Дълбоката несигурност и болка, липса на близост, разбиране и прегръщане, насилие, тормоз и травми водят до силните психически защити от изпитването на това състояние на ръба на съществуването. Буквално откъсване от душевната си природа, защото тя е дълбоко уязвима, и предаване на цялата отговорност в ръцете на егото. Силната болка и страх се отичат чрез хипохондриазата към безобидни физически явления.
Хипохондрията често е коморбидна с паническо разстройство, генерализирано тревожно разстройство, нарцистичност и др.
Какво стои под нея?
Под хипохондрията стои огромното желание за живот. И въпреки, че това желание се проявява като здравна тревожност, силно ограничение на радостта и всичко, което свързваме с живеене на воля, желанието за живот е толкова силно, че подчинява цялата его-личност на човека. Ако в процеса на една естествена психотерапия човекът се свърже с душата си и намери в живота си реалното и приземено приложение на принципите на Любовта, Мъдростта и Истината, тогава хипохондрията ще се превърне в мощен творчески насладен импулс за изпитване на живота в пълнотата и цялостта му.
Как се лекува?
За това предизвикателство има ясни и конкретни стъпки, начертани в естествената психотерапия. Всяка “стъпка” е всъщност умение, което подлежи на постоянно развитие и надграждане през целия път на терапия.
Първата най-често е диалектичното когнитивно лично “запознаване” на клиента с неговите собствени мисловни конструкти и физиологични реакции на преживявания стрес. Когато клетъчната памет или лимбичната система реагират на вътрешен или външен стимул, за който няма осъзнаване, умът и егото интерпретират това като заплаха, но изместват заплахата в нещо наистина безобидно и я фиксират в него. Затова да се научи клиентът да “хваща” своите когнитивни изкривявания, е съществено важно за неговата връзка с реалността.
Удивителна е устойчивостта на хипохондрията, парадоксално крепяща се на логически сривове. Магическото мислене, че щом си мисля, че имам рак, аз наистина ще се разболея от рак. Ако това беше така, всички ние щяхме да сме материализирали страхове или желания с невъобразими размери, но нещата не работят съвсем така. Селективно насочвам вниманието си само в телесните си функции и филтрирам, задържайки фиксацията си в нещо, което мога да уголемя до безкрай – катастрофизирам – и да скоча към заключението, че нормални телесни усещания са страшни симптоми. Основно подлежащо вярване, че “страхът ме пази“, наследено от поколенческите защитни компулсии на векове заплаха, внася плътност и достоверност на преживяването и е негативно доказателство, че щом нямам доказаното абсолютно здраве – паралел с абсолютната сигурност – значи съм на прага на смъртта. Така влизам във фалшивата дилема да се чудя дали не е рак или множествена склероза, но в един момент ме осенява чиста увереност, че е СПИН, защото се позовавам на вероятността, че има някакъв процент шанс и няма как аз не съм в този процент. Тогава се позовавам и на удобен авторитет, който да подсили страха ми, което парадоксално и ме радва, но не си го позволявам, за да не пропусна шанса за черногледство. Виждам връзките между симптомите и получавам субективното потвърждение, че няма как да не е вярно това, в което вярвам! После прилагам непозволеното обръщане, че щом всички с тумор в мозъка имат главоболие, значи и моето главоболие е заради тумор в мозъка.
Цялото това когнитивно шоу служи на защитния механизъм на вторичната полза, която удовлетворява по един изкривен и нездрав начин естествената потребност от грижа и внимание, както и нагона за оцеляване. Редом с разкриването на тези логически грешки и свързването със смисъл и ценност в живота на клиента, се изграждат позитивни ментални модели и навици за автотерапия, самонаблюдение и себепознание. Паралелно върви и вектор дидактика, където преживелищно се заземява осъзнаването в тялото, а не в менталните проекции върху него и функционирането му. Чрез дишане, релаксация, медитации, майндфулнес, психотелесно и поведенческо прегръщане и стопяване на блокажи, всички техники и практики в индивидуална и групова психотерапия, клиентът постепенно израства до своята свобода и готовност да поеме отговорността си за нея.
При хистерично-хипохондричните клиенти осъзнаването на състоянието е надчовешки подвиг, защото означава цялата човешка воля, разум, вяра, мотивация и сила за промяна да са събудени и впрегнати в една битка с обсебващо и замъгляващо здравия разум вътрешно безлюбие и мрак. Стабилната и устойчива печалба, която хистеричната хипохондрия носи, може да бъде пренасочена към себеизява и себевлагане в дейност, която да е хем удовлетворяваща егото на клиента, но и по някакъв начин допринасяща за цялото – обществото. Всеки по-адекватен начин да се “заработи”, “изманипулира” и “заслужи” внимание, възхищение, грижа и одобрение, са маркер за успешно пренасочване и прозорлива терапия, съобразена с ресурсите на клиента.
Работата с третия вид – свръхценностовата хипохондрия – включва всичко изброено до момента, което води до навлизане в паметта, когнитивно отваряне, събиране на физически и психически ресурс, поемане и трансформиране на капсулираните в травматичното замръзване емоции от негативни и страшни в цялостни и живителни.
Един хипоходнричен аспект е възможността да се измести страха за собствения живот върху близките – че те ще умрат. Това отново е поставяне на своя център в нещо или някой отвън и силното тревожене за липса на контрол, съпътствано от компулсивно взимане на мерки.
На какво ни “учи” хипохондрията?
Както всяко крайно психично състояние, което води хората към психотерапия, така и това принуждава своя “стопанин” да се вгледа дълбоко в себе си и да стане един от осъзнатите обитатели на планетата. Това себеосъзнаване и поддържане на будност е условие да може да продължи своя живот по осмислен и качествен начин. Всичко, през което му се налага да мине в терапевтичния процес, разширява разбиранията му, изгражда ценностна система и събужда естествено вложените в душата му добродетели. Въпреки религиозното ретро звучене на тази дума, добродетелите са условие за развитие на душата и подсъзнателно импулсът ни към цялостност ще ни тласка към всичко необходимо, за да приемем в живота си по-висшия смисъл, пък било това и наистина нелечими болести.
За щастие в хипохондрията е заложена дълбоката готовност човек да остане в слабост и безсилие, но когато това бъде претворено в доверие и смирение и изпитано към самия живот, вместо към его-валидирани фигури, хипохондрията си е свършила работата. Довела ни е до живота.