Уважаема г-жо Съдба,
Смятам, че Вие се отнасяте много мъдро към мен и моя Живот.
Отнехте ми любовта на майката в ранна възраст, нейната цица и топлина. В утробата ѝ не беше сигурно дали ще вляза в този път. До момента имам ясното осъзнаване, че Вие сте жесток предател и аз Ви мразя, защото сте и подигравач с моята чувствителност и уязвимост. Научихте ме да се нагаждам садо-мазохистично към значимите други и да потискам автоагресивно себе си, защото те никога не биха ме допуснали и приели такава ужасна, смъртожадна, користна, егоистична и зла, смотана нещастница. А после мразя и тях, тоест още преди това ги мразя заради отказа им да ме обичат безусловно. Вие сте гениална мъчителка, гавреща се с моите потребности и стремежи.
Не желая да Ви се прекланям или почитам, нито мога Ви взема в моите безсилни кекави ръце. С цялото си омерзение обаче признавам, че ме принуждавате да прозра Вашите неумолими закони и с желязна ръка ме водите към смъртта ми. Смъртта на това съзнание в мен, което сега пише тези редове и се гърчи в агония, разцепвайки се в защитните си механизми, избухвайки през всички потиснати съдържания. Г-жо Съдба, Вие безмилостно дефлорирахте моята наивна девственост и вяра в добрата Ви вода и намерение спрямо мен. С този насилствен акт изпитах наслада от моето унизително падение, срамно себеразкриване и лъсване на цялата ми престъпна зложадна мъст и греховност. Благодаря Ви за тази целенасочена към смъртта ми увертюра.
С целия си страх и трепет, г-жо Съдба, Ви призовавам да продължите делото си. С всичко изброено и неизказано все още заявявам: Във Вашите ръце предавам духа си. И моля за прошка, помилуй ме. Благодаря Ти, обичам Те, съжалявам… прости ми.
Печалбата ми е най-големия Дар – да се подвизавам в този Живот, обичайки курвата нещастна в себе си, наедно с красивата музика на душата ѝ. Тя, която умъртвява в себе си новородените импулси на красотата и после със сълзите на страданието си, мъката и разкаянието си ги възкресява и принася във възхвала на твоята Любов, г-жо Съдба.