Искам да пиша за честността и истината – както и за смелостта да ги изберем пред лъжата в най-разнообразните ни ежедневни ситуации.
От малки сме изправени пред страшния избор дали да кажем истината или да излъжем и да запазим крехкия си животец. Да не ни се скарат, да не ни накажат, да не ни отхвърлят. И за да си спестим цялата тази болка, започваме да лъжем. Ставаме все по-умели в лъжата. Лъжем вербално, но започваме да лъжем и в поведението си – в посланията си към хората. Започваме да презентираме пред света една лъжа, която сме преценили, че е най-защитаваща онова отхвърленото вътре в нас.
До определен момент тази лъжа наистина ни спасява. Защото е единственото средство да избегнем непоносими преживявания. За детето в нас неприемането, отхвърлянето, критиката и цялостното наказателно отношение са много по-нежелани преживявания, отколкото това да изкриви себе си и да ни представи лъжата, чрез която е намерило мир и продължава вътрешно да удовлетворява родителите си. Защото онези родители или значими други са интернализирани – станали са част от вътрешния ни свят и ние сме в непрекъснато взаимодействие с тях, проектирайки ги в целия заобикалящ ни свят и в другите хора. А самите ние в това общуване изживяваме страх да не ни разкрият, да не се спука балонът, който надуваме около себе си, да не ни изобличат.
Само дето вече не сме онова малко дете, което е спасявало живота си чрез лъжата! В настоящето ни на пораснали хора можем да направим, ако поискаме, съвсем различен избор.
Нека уточня – лъжа наричам онова неавтентично поведение, в което истинската природа на човека остава непроявена, а на преден план излиза онова социално приемливо поведение – маска, заучено и погрешно приемано за истинската личност на човека, поддържано и от самия него.
Различен би бил избора да се осмелим да бъдем честни – първо пред себе си, после и пред другите. Запитваме се: „Какво ще изгубя, ако си позволя да изразя това, което наистина чувствам?“ Какво ще изгуби големият човек, а не малкото дете в него.
Единственият начин да успокоим малкото дете вътре, е да го осиновим самите ние. Защото то няма да срещне никога по-удовлетворителен родител от този, който може да бъде самото то в своята пораснала версия. Тогава чрез приемането, утехата и любовта, които му даваме, си позволяваме да свалим маската, да излезем от лъжата и да влезем в честността.
Не да очакваме някой отвън да валидира нашата стойност, но ние сами да го направим за своето мъничко аз. Това става като се осмелим да кажем истината. Истината за това, което чувстваме, разбира се, когато хората и обстановката го позволяват. Ако нямаме такова пространство, сериозно трябва да се замислим какво правим с живота си.
Истината е да застанем на своя страна. Лъжата е да се предадем на чуждата воля за самите нас. Истината е да прокарваме всеки миг пътя за проява на онова, което носим в нас от преди зачеването си и което ще продължи след смъртта ни. Истината за това кои сме. А не лъжата кои „трябва“ да бъдем.