Напоследък силно чувствам, че се намирам в състояние от живота ми и пътя ми, в което се осъзнавам като изцяло доволна, силно благодарна, абсолютно удовлетворена от условията на живота си, от себе си и своя път, от способностите си, от развитието ми.
Това обаче не е край, не ме спира във вървенето ми, ами създава силно спокойствие, свобода в постоянството ми, осъзнаване за един всеналичен вътрешен мир. Вървя, уча, развивам се, но имам удовлетворение и удоволствие в пътя си. Не ми е някак лесно, но е леко и благодарно. Цялото това осъзнаване ми събужда и страхове – основно този изначален страх да не изгубя това, което се е проявило и постигнало в живота ми. Виждам този страх и осъзнавам, че той е наличен. Защото всъщност много обичам и много ценя – любимите ми хора, себе си, работата си, творчеството, вдъхновенията си, взаимодействията си, приятелите и проектите си. И тук е моментът да се смиря пред следващата стъпка – възможността да изгубя всичко това и да знам, че и в това има милост, че мога да позная Божията милост и да я познавам и в имането и в нямането, но и да уважа и почета болката си.
А дали не си пиша и осъзнавам това, за да изкупя и да се подготвя предварително, именно за да си гарантирам да не изгубя това дадено ми изобилие?! Сякаш да си подсигуря това хубаво сегашно да продължи така, като си „взема“ за всеки случай урока от една възможна загуба.
А аз знам, че всичко това, в което съм в устой и сигурност сега, е преходно – преходна е формата му, но искам да съхраня непреходното в тези форми. Тази благодарност, оценяване, вървене с дълбоко вложени в непреходното корени, но редом с ветровете на постоянната промяна горе на повърхността.
И тъгата, и сълзите, с които пиша това. Сълзи на трансформиращо пречистване и осмисляне, осъзнаване. Отварям се за капките Божествена благодат, приемам ги и сладки и горчиви, солени и кисели, кристални и всякакви.
Непреходността изследва себе си чрез преходността. Мисълта за непостоянството обръща размишлението в запознанство с постоянното, вечното. Вечното прегръща своята природа през паузите между искрите на всяко преходно явление. В прегръдката на непреходното, изобилстваща от любов, преходното се синтезира и разтваря – танца на вълните в океана, на звука в необятното пространство на тишината.
Бъди постоянен в постоянното и игрив в преходното.
Истинското изпълване е само в празнотата, но тя никога не може да те препълни.
Парченце безкрай е всяко определено нещо. Безкраят между едно и две, между всяко едно и всяко друго, едновременно едни и същи в корените си, потопени в необятността.
Ограничението е тук по някакъв начин, за да познаем неограниченото. През всеки дъх, сърдечен тласък, премигване, цвят, звук, форма и възприета от ограничеността на сетивата ни безграничност. Защото са безгранични възможностите на възприемане през всеки един „отделен“ отломък от вечното.
Тук сме, за да спазим обещанието на Твореца към самия себе си – да се познае през сътвореното, за да се слее в своята несътворена пустота. Това е най-дълбокият копнеж.
Кой съм аз? – Аз съм.
Невероятният опит на безграничното да се излее през тясното гърло на своите ограничени парченца.
Пречистването е разширение и побиране на абсолюта в себе си. Пълната чистота е само в пълния абсолют.
Да си в тяло е наслада. Наслаждаваща душата е и болката, която изпитваме, защото изпитването е самата цел.
Осъзнавайки отраженията в себе си, отразявайки света, който ме заобикаля, самото огледало – моята природа – може да изменя отразеното, защото изменя себе си и това се отразява и връща и умножава по безкрайност.
Да разбираш себе си – да познаваш този неповторим филтър, през който се процежда проявеният, проявяващият се живот.