Емоциите на гнева, обидата, разочарованието, горчивината, предателството – са емоции, които бих оприличила на гъсто лепило. Това лепило действа и като магнит, който привлича и прилепва към нас такива събития, хора и ситуации, в които отново и отново да се чувстваме по същия начин. И това не е ню ейдж разбиране, закони на привличане и други повърхностни позитивни внушения. Това е механизъм на нашата психика – да ни среща регулярно с онова, на което е време да му обърнем внимание, да го променим, разрешим, да го израстем.
Опитите да прехвърлим отговорността за това как се чувстваме, на някой друг, са модели на детето в нас, което наистина не умее и не му е работа да се справя с тези неща.
Онзи архетип в нас, който може да поеме грижата за детето, да го утешава, пази и прегръща, е вътрешния родител.
Повечето от нас сме идентифицирани през по-голямата част от времето със своето вътрешно дете и реагираме през неговата слабост, вкопченост или изолация, бягство, замръзване или неутешимост. Независимо, че обитаваме тела на пораснали големи хора, емоционалността ни изразява преживяванията на нашето детство, а то е живо в нас с цялата си палитра от красота и травматизъм.
В психиката има един феномен – архетипът на вътрешния родител се ражда от вътрешното дете. Ражда се от нуждите на вътрешното дете, от неговите потребности. Колкото повече виждаме и чуваме своето вътрешно дете, толкова повече изграждаме в себе си този присъстващ образ на най-подходящия за нашето вътрешно дете родител.
Това е за мен една от дефинициите на психичното здраве: Да се превърнем в най-подходящия възрастен за своето вътрешно дете.
До нашето вътрешно дете никой, освен нас, няма достъп. Това е психична структура, формирана в миналото. В настоящето нито родителите ни, нито партньорите ни, нито терапевтите – изобщо никой няма достъп до него, освен самите ние, които го преживяваме. Съответно хората отвън могат да ни научат как да се отнасяме с него, но само ние можем да го направим – всеки сам за своето вътрешно дете.
Не желайте вътрешното ви дете да порасне. На него му е отредено завинаги да остане дете. Този, който израства и се оформя около него, е вътрешният родител – възрастен. Застава до него, обгръща го, присъства плътно и закрилящо, откликва и обгрижва. Тогава детето разцъфтява, блика от него жизненост, творчество и вдъхновение. Този заряд е безценен и осмисля целия процес.
Към това точно ни тласка животът, когато ни поставя в онези ситуации да преживяваме отново и отново негативни неща. Това е зов на вътрешното ни дете да се погрижим за него, вместо отново да го изоставяме и да търсим виновник отвън. Да се впускаме в обвинения и опити да променим хората отвън, задълбочава неговата болка и отлага изцелението му.
Нека гледаме на всяка трудна ситуация като възможност за израстване на вътрешния ни родител, за обгрижване и лечение на вътрешното ни дете, за интегриране и цялостност на още един фрагмент от личността и душевността ни.
Когато започнем да изграждаме реална и състрадателна връзка с вътрешното си дете, животът придобива нов смисъл. Повече не бягаме от трудните емоции, а ги посрещаме като вестители – посланици на части от нас, които искат да бъдат чути, приети, разбрани.
Ето няколко прости стъпки, с които можем да започнем в този път:
1. Създайте на пространство за вътрешен диалог. Започнете деня или завършете вечерта с няколко минути в тишина. Питайте се: „Как се чувства днес моето вътрешно дете?“ и слушайте какво ще изплува.
2. Водете дневник. Пишете от името на детето във вас. Позволете му да изрази гняв, тъга, радост, копнежи. Ето една статия за терапевтичния дневник.
3. Създайте образ на вътрешния си родител. Представете си как изглежда, как говори, как утешава. Това е новата ви опора.
4. Практикувайте самосъстрадание. Всяка реакция има причина. Всяка трудност разказва история. Подхождайте към себе си с мекота и нежност.
Изцелението не е линеен процес, но всеки малък акт на грижа има сила да преподреди вътрешния свят. Когато се научим да бъдем до себе си така, както винаги сме копнели някой да бъде, в нас се ражда дълбок вътрешен дом – стабилен, обичащ и безопасен.
И помнете: вътрешното дете не е слабост – то е изворът на нашата жизненост. А вътрешният родител е онзи, който има силата да я пази и насочва.