Работният ден вътре в мен 3

Какво послание излъчвам сега?

Ние непрекъснато излъчваме послания в пространството около себе си, независимо дали има кой да ги улови, дали са целенасочени или просто ей така, дали изобщо сме осъзнати за тях или не сме. През самото качество на нашето присъствие и съдържанието на мислите, емоциите, чувствата ни и вниманието ни, сякаш се филтрира жизнената енергия и придобива неповторими нюанси и форми. Когато общуваме с някого, повечето от информационния обмен се случва подпрагово – т.е. под прага на нашите осъзнати възприятия, които ние обикновено регистрираме. Тази информация се съдържа в думите, отношението, погледите, очите, мимиките, движенията на фините мускулчета, крайниците, позата на тялото – има цели науки за това. Чрез всеки един аспект на присъствието си ние излъчваме послание. То е едновременно насочено към света около нас, но и към нас самите. Какво казват за мен ръцете ми, позата ми? Какво казват за мен на самия мен? Какво значат за другия?
Всяко общуване е общуване и запознаване с онези свои нови аспекти, които събеседникът предизвиква. Всяко послание е отразено и филтрирано през енергията на другия.
Какво послание давам в момента на себе си, стоейки с приведени рамене и наклонена глава?

Какво послание давам на заобикалящия ме свят, какво послание изобщо нося в себе си – какво послание съм аз? Какво послание предава животът чрез мен такъв, какъвто съм?

За жалостта и манипулацията

Има един модел на мислене, възприемане и действане, който минава през жал. Жалеене, съжаление, жалостивост, жалба, пожалване, обжалване и т.н.
Изпитването на жалост към определени неща е широко разпространен акт на благодетелност, счита се за добродетел и поставя изпитващия го в позиция на превъзходство. Жалостта е предизвикана в нас предимно от хора, животни и същества в неравностойно положение – такива, на които нещо им е недостатъчно, липсващо, неразвито, несполучило. Става ни жал за това как някой се мъчи, поражда се в нас едно топло съжаление към другия. Смятам, че това чувство в настоящия контекст няма нищо общо с любовта или с нещо добродетелно изобщо.
Жалостта към другия идва от позиция, в която ние си позволяваме да кажем или да си помислим за него, че той не може да се справи с живота си или с определен аспект от живота си. И го жалим. “Горкия, как е закъсал, как така му се е случило, кой ще го гледа сега, кой ще се грижи за него, кой ще му помогне, той едва-едва се държи, той не може да се справи, колко му е тежко, колко му е трудно, въй-въй, майчице … “ и т.н. “Той” може да се замени и с “тя”. Цялата тази вътрешна или външа тирада е като едно обезсилващо наричане, с което се утвърждава образа на този човек в цялата му нищета и мизерия. Когато се гледа на него по този начин, той започва да влиза несъзнателно в ролята и да вярва в своето окаяно и безсилно положение. Изпитването на жал към хората е послание към тях, утвърждаващо слабостта им, но не и силата им. Жалостивият човек е в позиция на превъзходство, но и чрез демонстрацията на своята жал към онеправданите, печели дивиденти – явява се като добродетелен, благодетелен и много добър. Тук за мен има голяма гнила вътрешност в този модел.
Да пожалиш някого означава да си над него – да си във властова позиция и да можеш да упражниш контрол над него, да вържеш или развържеш, да му заповядваш, да го подчиниш. Когато жалим някого, ние вътрешно заставаме над него, поставяме го в праха под обувките си и той автоматично, ако се закачи за това или има полза, влиза в създадената зависимост и става жертва на своя жалостив благодетел. Ако не се справя достатъчно добре с очакваните от него сюжети, благодетелят се превръща в агресор, който се прави на жертва: “Аз какво ли не ти дадох, погрижих се за теб, спасих те, жертвах се, а ти си такъв неблагодарник!”
Този модел на взаимодействие е много стар и наследствен за повечето от нас. Допускам, че изпитването на жал, съжаление, жалостивост е по-характерно за жените, защото това е бил техния “мек” и “скрит” начин да установят своето вътрешно превъзходство и позиция на власт. В многовековната война между мъжкото и женското, мъжкото се отличава с по-директни и екстровертни подходи, а женското – с по-завоалирани и “коварни”. Жалост към другите или към себе си е акт на страшно обезсилване и дълбока манипулация, предизвикана от страха за оцеляването и опита да превъзхождаш другия чрез болната си саможертва.
Днес можем да осветлим, да пуснем този модел и да го оставим с почит в миналото. На негово място бих поканила зрялата подкрепа, която е пожелана и приета също така зряло, където се подкрепят силните страни в човека, помага му се той сам да се справи, да се овласти по отношение на себе си и да влезе в своята отговорност автономно и независимо. Подкрепа, която ако търси отплата, това е ясно изказано и съгласувано от самото начало.
 

Раздразнението

Когато изпитваме раздразнение, напрежение и невъзможност за самоконтрол, може да ни помогнат въпросите: Какво не си признавам в момента? Какво се принуждавам да правя, а не искам? Коя истина за себе си се опитвам да избегна и скрия и от себе си? От кое чувство бягам?
 

Цикъл на развитие

В началото е леко, свободно и устремено. Има порив, надежда и свежест. После животът настъпва с тежки крачки и започва да брули хладнокръвно наивната младост. Остава спомен и копнеж по предишната лекота. На нейно място товар от грижи, изисквания, очаквания и “трябва” и “няма как” и “не може”. И страх. В отговор на зова за помощ идват напътствия, извират отвътре и се отразяват отвън. Казват: “Почакай още малко, потърпи, в тази трудност не се отказвай от човешкото и от доброто. Ако душата ти е гладна за любов, пуснѝ я да тече през теб към другите гладници, а ти си гребвай с пълни шепи и насищай празнотата, самотата. Няма да е все така, но когато това отмине, какво ще е останало от теб?” И някога това минава. Свободата, лекотата и поривът се връщат, но не са същите. И те заедно с теб са минали през някои приключения. Станали са по-заземени, по-мъдри, по-устойчиви и по-зрели. Спиралата на развитието. Златното сечение на големите житейски цикли.
 

Вината и контрола

Разграничавам вината от съвестта. Съвест е, когато си направил нещо грешно, което намираш начин да поправиш, да признаеш и да поемеш отговорността за стореното. Чувството на вина е непродуктивно и обезсилващо. То идва от опита ни да изконтролираме това как ще се развият нещата – дали ще e правилно или не. Идва от опита ни да влияем върху това как ще ни виждат и възприемат хората. Идва от желанието ни ние да бъдем причината за доброто, но не и за злото. Идва от несвободата, в която задължаваме другите около себе си да се чувстват по определен начин и ако не успеем, сме виновни.
Когато обвиняваме някого другиго за действията му, обикновено обвиненията са последвани от някакво наказание. Когато изпитваме чувство за вина, самообвиняваме се, ние си присвояваме някаква власт и право да се самонаказваме. Самонаказваме се заради невъзможността ни да упражним властта си успешно върху другите и съответно го правим разрушително и пасивно-агресивно към себе си.
За мен антидот на вината е отговорността, а на контрола – доверието.
 

Волята като последна спасителна инстанция

Има моменти, в които човек е затънал в блатото на своите травми и сякаш нищо не може да го изкара от там. Сетивата са изцедени и притъпени. Тялото е неспособно да изпита наслада. Емоциите са помитащи, изтощаващи и изригващи. Мислите са натрапчиви, лепкави, омотаващи, внасящи тъмнина и смут, твърде откъснати и рационализиращи или просто безплодни. Няма сила за изпитване, няма ресурс за осмисляне и преструктуриране на нагласата, няма вече на какво да се опре човек. “Не знам какво да правя вече…”
Тук за мен идва решаващата роля на волята на човека. Волята да се извади от там постепенно с малки стъпки, с най-малките възможни стъпки. Волята да предприеме най-малкото действие в посока грижа за себе си. Волята да го направи отново и отново. Волята да прояви духа си и да постави едно по едно нещата по местата им. Волята да прочете книга и да приложи прочетеното. Волята да си сготви, да си изчисти и да поеме отговорността за себе си. След като надеждата умре, остава волята – решението и изборът.
 

Самостоятелната работа между психотерапевтичните сесии

Това е най-добрият начин, по който човек може да си остойности многократно цената, която плаща, за да ходи на психотерапия. Има хора, които между сесиите свършват самостоятелно толкова много работа, колкото с други хора може да отидат години. Тази лична работа се състои в четене и осмисляне на материали, книги, терапевтично писане, мислене, медитации, чувстване, упражнения и поведенчески опити. Всичко това събира и подготвя материала за работа в сесия. Нито един терапевт не може да замени намерението на човека да излезе от това, в което се е вкарал, и да преобрази всичко.
 

Еволюционно движение – личните граници и себеотстояването в служба на индивидуализирането

Преди сме били много зависими от общността и нейните порядки. Зависимост на живот и смърт – принадлежиш към общността само ако си в нейните рамки и условия. Това също е било необходимо за оцеляването ни. Днес нещата поемат в друга посока. Едновременно сме свързани, но и много изолирани. Вече има множество закони, които защитават правото ти на живот, дори да мислиш и действаш различно. Нормите се размиват. Излизаме от несъзнаваното колективно, в което сме абсолютно зависими от колективния начин на мислене и възприемане. Нещо в нас се включва и навлизаме в един символичен пубертет на индивидуално и колективно ниво. Настава вътрешна революция, противопоставяне на старите устойчиви норми, желание за нови неща, за себеотстояване и поставяне на лични граници. Порив за отделяне от колективното несъзнавано и установяване на собствено царство в себе си със собствени принципи и правила. Това е огромна стъпка, която трае стотици години, но се случва и на микро и на макрониво. Процес на индивидуализиране, встъпване в своята собствена автономност себепритежаване. Сам да решаваш за себе си. Сам да откриваш себе си. Сам да срещаш съдържанието си, сам да се свързваш с източника си, сам да се запознаваш и да градиш своя свят и отношение. Да си изгради човек стабилна индивидуалност е следващата гигантска еволюционна стъпка, която правим.
А след нея… идва магията, до която малцина са се докоснали, но аз работя и мечтая за нея – осъзнати индивидуалности, които служат на Цялото, стават проводници на импулсите на самия Живот в служба на Цялото. Вярвам, че това е най-великият синхрон и акт на Любов на света, както и че това е предстояща крачка за всеки един от нас.