“Ако отричаме или потискаме нещо в себе си, другите ще го изразяват вместо нас. Така ние ще се срещнем със своето неосъзнато и отхвърлено психично съдържание отвън – чрез нежелано поведение на другите към нас или чрез напрегнати събития в живота ни. Всичко това има за цел да ни насочи към осъзнаване на онова в нас, с което не желаем да се срещнем очи в очи и да го интегрираме в себе си.”
Карл Юнг
Парадоксално намерение
Парадоксалното намерение е формулирано от австрийския невролог и психиатър Виктор Франкъл. Това е един от основните методи на работа в логотерапията.
В естествената психотерапия също активно се ползва парадоксалното намерение. Припознаваме неговата ефективност, защото законите, по които функционира то, са закони и принципи на самия живот. Парадоксалното намерение е един съвсем естествен метод и израз на принципа, с който природата на нашата психика си служи, за да ни среща отново и отново с онези модели на поведение, които трябва да видим, за да минем през тях осъзнато и да ги преработим. Това се случва непрекъснато в живота ни и това е наречено парадоксално намерение – умишлено да пожелаеш нежеланото.
Себеосъществяване. Себереализация.
Самата ни психика има вроден стремеж за еволюция, израстване – оцялостяване или единение. В този контекст ползвам психика в нейното оригинално значение от гръцки: психе – душа. Този стремеж е описан от швейцарския психолог и психиатър Карл Густав Юнг като процесът на индивидуация, а в естествената психотерапия оцялостяващият път и резултатът му се наричат себеосъществяване или себереализация.
В същността си индивидуационният процес е „спонтанен, естествен и автономен, потенциално даден в психиката на всеки човек процес, най-често несъзнаван. Ако не е възпрепятстван, задържан или изкривяван от специфични смущения, той образува психическия паралел на растежа и остаряване на тялото.“ (Йоланде Якоби, „Психологията на Юнг“, с. 140-141)
Индивидуацията е постигнатата „себереализация на личността като цяла, неделима и отделена от другите и от колективната психология“ и същевременно – свързана дълбоко с другите хора и светът като цяло.
Говоря за индивидуация, защото тя като подтик на съществото ни непрекъснато ни поставя в ситуации, в които да се срещнем и конфронтираме с онези неща вън от нас, които са израз – проекция на непознати и неприети в осъзнаването ни територии от самата наша психична вътренност. Тогава процесът на оцялостяването ни минава през библейското „познаване“ на тези предизвикателни за нас измерения. Познаване, през отдаване, сливане и абсолютното капитулиране пред онези „чудовища“, събудени в нас. Това е дълбоко вътрешно и психично преживяване, често изговаряно като „да прегърнеш страховете си“, „да обикнеш сянката си“ и подобни.
Животът ни започва с активно обучение как да живеем, спазвайки нормите на обществото и социалните писани и неписани разпоредби. Изграждаме се до определен момент като функциониращи и напасващи се в средата си индивиди. Това е период, в който сме като мека глина, оформяна от възпитаващите ни фактори отвън.
Когато постигнем относителна достатъчност на този процес и вече би трябвало да сме удовлетворени от живота си, да сме го „уредили“, често става обрат от вида „изобщо не очаквах това да ми се случи“, „защо точно на мен“, „как можа да стане това“ и т.н. Активира се нещо друго в живота ни – решаващите фактори се сменят и тези отвътре започват да стават все по-мощни и да ни принуждават да се променяме, разширявайки съзнанието си и неговите граници.
Тук именно започваме да сме като безсилни жертви на събития извън нашия контрол и намерение. Активира се неосъзнатия импулс за надрастване на себе си, започва събуждането на т.н. архетип на Цялостната личност. Изисква от нас да приемем онова, което не приемаме. Неприеманото от нас идва в живота ни и не можем да му се противопоставим. Опитваме се да му се съпротивляваме, бягайки от осъзнаването му, но то ни принуждава чрез болести, събития, състояния и обстоятелства да влезем в него. Не можем да избягаме, защото идва от самите нас – от наши вътрешни измерения, по-дълбоки от установената визия, която възприемаме за себе си.
Това е естествен процес, който е задвижван от принципа на Живота – докато има движение и промяна, има и живот. Застоят е смърт. Принудени сме да се променяме и ако бягаме от промяната, тя е болезнена. Ако ѝ се оставим, тя е благодатна. Но щом сме живи – промяната е неизбежна.
Вертикалата високо горе и ниско долу
Какво иска от нас тази връхлитаща ни съдбовна неизбежност, тази вътрешна родена из дебрите на несъзнаваното ни Фортуна, която разбърква целия ни живот? Накратко – да живеем пълноценно или пълноцялостно. Да изпълваме непрекъснато своята цялостност с осъзнаване. Това включва достигане на височина и дълбочина, осмисляне на живота чрез живеенето му през вложените в душата потенциали и прегръщането на ролята на ученик в училището на Живота.
Височина и дълбочина са територии, които не влизат в зоната на комфорта. Височината включва в себе си висши ценности като любов към ближния, състрадание, милосърдие, добродетел, саможертва, мъдрост, чистота, истина и т.н. „Да, да, добре, знаем ги тия клишета.“ – така се спасяваме от тях, защото отговорността към тях е по-голяма отколкото инстинкта за самосъхранение, а отдаването на тези „високи“ разбирания е израстване, към което психето – душата, се стреми. Кой би предположил, че депресия може да се лекува с благотворителна и доброволческа дейност в помощ на бедни или болни? Но за да захраним височината, са необходими здрави и силни корени, вкопани дълбоко в тъмната кална тежка земя. Там, където са нашите адски страхове, опасения, съмнения, травми, болезнени преживявания, мъки, страдания и раздиращи трагедии. Това е най-благодатната почва за най-сладките плодове. В дълбочината е всичко, което бихме определили като ад. Също много дискомфорно и „по-добре не отивай там“.
Как да активираме тази вертикала на високото и дълбоко в себе си? – Като осъзнаем този процес и влезем смело в него – да скочим без обезопасяване, но с ясно намерение, ясно и парадоксално за „логичния“ ум.
Каква е ролята на парадоксалното намерение в тази пиеса и като част от терапевтичния процес?
То е шутът – шекспировия Точилко, който владее парадокса до съвършенство и също като живота поставя несъчетаеми неща в съвършено взаимодействие, в отрезвяващ каламбур и в жестока шега с тесногръдието на ограничените предубеждения. Този шут – парадоксът – прави и нас на шутове. Единственият начин да не се самоунищожим от невежеството и бягството си от тази роля, е да я прегърнем и да се отдадем на предизвикателството.
През идеята за шута изразявам първата крачка към прилагането на парадоксалното намерение в естествената психотерапия. Това е чувството за хумор, когато „страшното“ бъде преувеличено до невероятен мащаб и така се пренадуе и спука балонът на илюзорния страх. Подготовката за това е когнитивното реструктуриране – осъзнаването, че съответният страх наистина е илюзорен, че страхуването от този страх не е печеливша стратегия, че парадоксалния подход към него отговаря на същностната парадоксалност на самия проблем и така го неутрализира. Подобното се лекува с подобно, както в хомеопатията, но вместо в разредена и микроскопична доза, се наводнява цялото вътрешно пространство с идеята за страшното нещо, преувеличена до невъобразимост.
Това разиграване може да стане вербално, говорейки за проблема с цялата изобретателност на клиента и терапевта да го увеличат и хиперболизират до момент, в който надсмиването над него дойде като естествена реакция.
Друг път е през визуализацията в релаксирано състояние, където изграждаме картина на реализираните ни най-големи страхове в техния най-ужасяващ и отиващ отвъд рационалното вид. Тогава прегръщаме в себе си този образ на абсолютния погром, насищаме го с любящо приемане през цялото страдание и изтерзаност, виждаме безкрая на човешката способност за изживяване на полярности и сливаме полярностите в единството на Любовта, която пропива всеки акт и импулс за съществуване. Там страхът се разтваря, преживяването се разширява и предишният „малък“ страх е като капчица в океана от потенциал.
Прилагането на парадоксалното намерение зависи изцяло от изобретателността и взаимодействието терапевт – клиент. Може да се вплете в ролева игра, в която терапевтът да изиграе смело и предизвикателно страховете на своя клиент, въвличайки го в преживяването им в защитена среда и подтиквайки го сам да влезе в ролята си – през крайност, водеща до карикатура, осмиване, абсурдност и така до отрезвяване.
Важни задължителни елементи в прилагането на парадоксалното намерение е съзнателния избор на клиента да се изправи и да мине през страховете си, здраво подплатен с разбирането и познанието за процеса. В психотерапевтична среда доверието е защитата, която осигурява пространство за пълно отдаване и смело скачане в себе си. Така качествено се преобразуват моделите на пасивно тревожене, борба – бягство, изтласкване, рационализиране, генерализиране, катастрофизация и др. Постига се центриране в онзи вътрешен мир, който съдържа в себе си едновременно и двата полюса, претворявайки ги в смирение пред законите на Живота и любящо приемане на житейските предизвикателства през активна готовност за промяна, израстване, осъзнаване и преработване на дезадаптивни модели и възприятия.
Литература и свързани статии:
Важността на устойчивото внимание, високата метакогниция, способността за правене на ядрени аналогии, прецизната дедукция, индукция и проницателния интелект в естествената психотерапия
Най-добрият психотерапевт е Животът в качеството си на душелечител и...
Read MoreОнтогенетични характери и есенциите на д-р Бах
“Нека също така помним, че сме дошли в този свят,...
Read MoreСтруктура на първичното психотерапевтично интервю в естествената психотерапия – част 1
„Искам да бъда щастлив.“ – Щом търсите щастие на земята,...
Read MoreТворчески нива: комбинативно еклектично, интегрално изследователско, интегрално трансформативно и инспиративно холистично творчество
Следващият текст е разработка по тема в обучението ми по...
Read More