Защо е необходимо да си спомняме своите минали преживявания и целенасочено да ровим в миналото? Какво значение има паметта ни и какво я определя? Какво е регресия, каква е нейната цел? За регресията в автобиографичното минало и в идеята за минал живот. Какво означава интеграция и смисъла на живота като пътешествие чрез себеинтеграция.
Хората посещават кабинета на психотерапевта и търсят помощ, когато стигнат до задънена улица в опитите си да си помогнат самостоятелно. Неуспехът се дължи на това, че когато сме в реактивно състояние и реагираме от позицията на страдащ, ние нямаме ресурса да поемем и преработим съответното преживяване. Затова някои неща изглеждат и се преживяват като абсолютно непреодолими, тъй като онази част от нас, която ги изживява, наистина няма силите, развитието и умението да се справи, а ние се идентифицираме с нея в този момент. Този принцип е основен при формирането на травма и се отразява при конструктирането на спомените от нашата памет.
Всички симптоми, за които търсим помощ, са нашата собствена реакция на неинтегрирани отцепени части от самите нас, които са като изгубени парченца от целостта ни. Ние се формираме и структурираме около липсата им, развивйки невероятни защитни механизми, за да компенсираме онова, което не ни достига, и да се предпазим от болката, свързана с него. Тези симптоми и защити са психически, физиологични, психосоматични, емоционални, ментални, когнитивни, поведенчески и изобщо са на всички нива на общопознатото ни човешко проявление. Как именно се случва това? Когато сме силно претоварени и свръхпритиснати, част от нашето вътрешно преживяване се отцепва или отделя чрез дисоцииране, изключване или замръзване. В нас действа тази интелигентна функция, която гарантира оцеляването ни – изключваме части, които съдържат огромен стрес, физическа и емоционална болка. Така успяваме да минем през травмиращите ситуации и да сме способни да функционираме. Определяща роля играе възрастта и етапа на развитие, в който се случват нещата. Отделянето на тези части ни анестезира – обезболява ни, но редом с това ни прави неспособни да отговорим на ежедневните си предизвикателства. Вместо да чувстваме и преживяваме моментите и след това да им отговорим осъзнато, ние действаме реактивно – реагираме още преди да сме усетили цялостно преживяването си.
Реактивността е знак, че сме в досег със свое неинтегрирано минало. Това минало може да е биографично – обхваща времето от зачеването и целия живот, може да е трансгенерационно – да се съдържа в генетичната родова памет, може да е от минало превъплъщение на душата, а в крайна сметка и трите корена да се преплитат в обща схема. Тази обща схема може да се отнесе към структуриращата функция на паметта ни да кодира постъпващата информация по определен начин, както и да я извлича и да консктруктира спомените ни отново според съответната схема. Схемата е понятие, което в този контекст разбирам като избран от същността на човека аспект, който да бъде изживяван и преживяван по всички възможни линии и начини, за да доведе до себеинтеграция на определени отделени части. Травматичното съдържание на биографичните ни преживявания, на миналите животи и на съответната нишка, която сме издърпали от предците си, се смесва и създава обща смислова структура, цялостен житейски смислов контекст. Този смисъл ни тласка към развитие и самото ни развитие е картографирано и сякаш предварително заложено и осмислено, за да разкрие в нас точно тези потенциали, които могат да бъдат достъпени единствено през съответните липси и болки.
Липсите и болките ни карат да търсим начини да облекчим страданието си. Когато сме изпробвали достатъчно дезадаптивни модели за справяне, откриваме, че бягството води до повече страдание без да намалява трайно първоначалното. Дезадаптивни модели са всички видове зависимости – към субстанции или поведенчески. Дезадаптивни са в дългосрочен план и защитните механизми, когато вече не съответстват на етапа на развитие на човека и повече пречат на пълноценното му живеене, отколкото да го пазят. Точно тук идват лечебните техники за осъзнато припомняне на травматичните събития, преструктурирането на техния смисъл, изграждането на ново разбиране за тях и изпълването им с ресурс, който идва от по-зрелия етап на развитие на човека. Тогава те се интегрират в психиката му не като отцепени болезнени елементи, а като аспекти на личната сила, излекувани и върнати на своето място в целостта.
Интеграция (от лат. ез. integratio) в буквален превод означава “подновяване”. Може да се преведе още и като “възстановяване, попълване, допълване”, “обединение, съединение”, “обединяване в едно цяло на отделни части или елементи”. В психиката процесът на интеграция е символичен, но необходим, защото изживяването на отделяне е стъпка, неминуемо водеща към осъзнаването на целостта като непреходна и ненарушима. Отделеността е илюзията, създаваща страдание, на което търсим изцеление, за да осъзнаем частите като аспекти на неделимо цяло – в едно метакогнитивно състояние на просветление. Цялото човешко преживяване е символично, затова и изцелението е символично – значението на всяко нещо се определя от това, което преживяващият влага като смисъл в него. Интеграцията минава през виждането на онова вътре в нас като част от нас, а не като нещо, с което се идентифицираме несъзнателно. Това е едно символично, но напълно съзнателно отделяне на преди това несъзнателно отделеното парченце съдържание, за да бъде то видяно. Когато несъзнателно сме отцепили части от себе си, те живеят през нас, като ни карат да се идентифицираме с тях и да чувстваме, че сякаш нямаме власт над живота си и не можем да контролираме себе си, здравето си и съдбата си. Живеем през лъжата, че сме малки и беззащитни, без визия за огромния потенциал, наличен в съществото ни – живеем, ограничвайки се в частта и забравяйки цялото. Усещането за липса на контрол създава огромна тревожност, вътрешно напрежение и още повече невротични опити да се овладее положението. Тази агония приключва, когато осъзнато си спомним. Спомнянето извежда информацията наяве и тя може да бъде преработена и реинтегрирана. Тогава ние се връщаме към естественото състояние на този, който си спомня – преживяващият или наблюдателят. Илюзията, че нещо различно от неинтегрираната ни цялост, ни владее, се разбива, когато минем през процеса на себеинтеграция. Това означава буквално да отворим килерите и складовете на своята психика, да извадим всичко от там, рециклирайки непотребното и връщайки си заключената сила. Как се случва това?
Започвам с вълнуващата тема за регресиите в минал живот. Как помага да си спомним минали животи? Дали наистина си спомняме или това е измислица? Моят отговор е, че няма значение истинността на фактите, защото за терапевтичния процес са валидни преживяванията и историята, която подсъзнанието има да разкаже. В търсене на причините да изживяваме определени неща по определен начин, най-важното, което имаме да изследваме, е самата структура на това, което сме. Тази структура има своя схема или код, според който пречупва своите преживявания и ги интерпретира, запечатвайки ги в себе си. Изучавайки се по този начин, ние отново правим едно символично отделяне на изучаващия от изучаваното и така виждаме ясно отвъд призмата. Гледаме през очите на нещо по-голямо, което осъзнато, будно и любящо съдържа частите в себе си. Припомняйки си минали животи, според заявката, с която тръгваме на това пътешествие навътре, получаваме достъп до образи и преживявания. Източникът на тези образи и преживявания е нашето подсъзнание, свързано с колективното човешко несъзнавано. В търсене на зададения код и защо той е такъв, може да изживеем неочаквани сценарии, които ще съдържат дълбоката архетипност на преживяванията, заложени още в първата година на човешкия живот (М. Клайн), на езика на митологични, исторически, приказни и други сюжети. В нашето несъзнавано се съдържат всички сюжети от всички времена, а нервната ни система има свойството да се настройва към каквото бъде насочена и да го преработва по различен начин според готовността и нагласата на спомнящия си.
Когато си спомним нещо в дълбоко състояние на вглъбеност и свързаност с тялото – отелесено спомняне, тогава онези капсулирани информационни буфери се “разархивират” и част от нас изживява това минало тук и сега. Изцелението и интеграцията на тази част стават чрез присъствието и вниманието на зрелия Аз – Наблюдателя, будното съзнание или просто този, който е решен и има ресурса да понесе и преработи съответното преживяване. Като един стабилен родител, който със своето заземено и сигурно присъствие успокоява и регулира нервната система на своето уплашено и страдащо дете.
Техниките за съпровождане през такъв процес са много и са най-разнообразни, в естествената психотерапия чрез индивидуалния подход на терапевта към всеки клиент, се избира най-подходящия метод на работа в съответния момент и случай. Уважава се ресурса на психиката и нейните граници. Защитните механизми са мощни, но вътрешното узряване и нивото на доверие между клиента и терапевта отварят пространство клиентът да се свърже със своя потенциал и да си даде липсващото, докато преживява спомените си за травматични моменти.
Дали си спомняме минал живот, детска травма или родова история, интеграцията се изразява в приемане на “сянката” или това, което отричаме в себе си, не приемаме в другите, не желаем да осъзнаем като защитен механизъм и затова сме под негово влияние несъзнателно идентифицирайки се с него. Необходимостта на подсъзнанието да разкаже историята, която имаме да чуем, е израз на една дълбоко заложена стратегия в невидимата част на съществото ни. Тази стратегия е налична и на чисто физиологичен план, а именно – гениалните механизми на самолечение. Да позволим на самолечението да се случи в полето на психиката, е да чуем, да видим и да приемем, за да станем цели и здрави. Психиката притежава великолепно чувство за справедливост, която се проявява и от тялото и от подсъзнанието. Това се вижда от историите, които си спомняме за своето минало – истории, родени на момента, за да ни доведат до огромни осъзнавания и смирение. Точно смисъла, който тези истории разкриват, говори за присъщата структура на невидимата част от нас. Тя е подчинена на дълбоко заложени принципно духовни закони, познати чрез интерпретациите на докосналите се до тази материя. Самото ни подсъзнание образно казано преживелищно ни проповядва принципите на Любовта, Мъдростта и Истината, заложени и извлечени от самата същност на Живота.
Интеграция е да си “върнем” това, което ни контролира, като се отделим – диференцираме символично от него, за да го видим и приемем по нов начин и да го реинтегрираме. Така събираме себе си парченце по парченце, постепенно заличавайки илюзията за фрагментираност и се доближаваме до една надчовешка или истински човешка реалност на единност, цялостност и свързаност.