Дарът на страха – подход на Естествената психотерапия към паническото разтройство, генерализираното тревожно разтройство и пост-травматичното стресово разтройство

/ Естествена психотерапия / By

В естествената психотерапия се следват принципите на Любовта, Мъдростта и Истината като основополагащи принципи на Живота. По тях се движи всеки атом, всяка планета, всяко човешко същество с вътрепсихичното си израстване и цялата си биология.

Страхът е заложен от еволюцията механизъм за самосъхранение. В измерението на едно паническо разтройство страхът и паниката са мощни импулси към възстановяване на баланса в системата. Паниката се явява като подобното, лекуващо подобното. Натрупаните във времето болки, травми, характерови блокажи и дезадаптивности в поведението са поради страх – онзи мъдър страх, благодарение на който детето в нас е съхранено от заплахите и оцеляващо в света, напаснало се по най-удачния за личността му начин. С времето настъпващата по повелите на живота зрялост призовава отново същия този мъдър страх, който да извади и преструктурира базовите автоматизми на мислене, възприемане и манипулиране на света и себе си в света, които вече не отговарят на етапа на развитие на човека.

Страхът е на мястото си, играе своята роля в порастването. Както е на мястото си всеки един друг симптом, защото той е следствие от действието на ясни и неотменни принципи. Единствено благодарение на опита ни чрез симптомите ни, нерядко наричани от нас страдание, ние можем да изучим себе си като същества, изтъкани от принципите на Любовта, Мъдростта и Истината.

В сферата на невротичните разтройства като паническите атаки, паническо разтройство и генерализирано тревожно разтройство в естествената психотерапия целта е качествена и цялостна промяна на отношението на клиента към неговото страдание. От бягство към приемане, от страх към готовност да позволи промяната, от безсилие към свързване с вътрешния ресурс и потенциал, чакащ отвъд болката. Това се изгражда постепенно и последователно като се работи диалектично – през когнитивен анализ, преструктуриране, преформулиране, свързване на точките от житейската история на човека и нейното разгръщане, себерефлексия и познание – и дидактично – през осъзната и целенасочена преживелищност, психотелесно освобождаване и активиране на друг тип реакция към симптома, приемане и прегръщане през изменени състояния на съзнанието.

Цялата тази работа води клиента към осъзнаване на своята жажда за Любов. Това е жажда, продиктувана от самия принцип на Любовта, защото изначално в нас е заложено да сме съответни на този принцип. Любовта ни води към себе си през най-тъмните и страшни пропасти и бездни на безлюбието – на това да изживяваме нейната липса. Изпитването на липсата е най-голямото благоволение на Живота, чрез което сме тласкани към намирането на изоставените по пътя парченца от себе си. Единствено прокарвайки осъзнато пътечка към дълбините на празнотата си можем да пропуснем по изминатия от нас вътрешен път този потенциал на Любовта. Свързването е парадоксално, каквато е и природата на цялостта ни – през тъмнината да отключим заложената в нас Светлина на същностното ни ядро.

Диалектичния вектор в естествената психотерапия дава възможност на ума да допусне случването на подобен процес, като застава в ролята на регистриращ наблюдател, изучаващ собствената си природа. Дидактичната линия прониква и работи директно с клетъчната памет и несъзнаваните структури на натрупаните житейски опитности.

Паник атаката е като електрошок за съзнанието ни. Тя е симптом на едно вътрепсихично събуждане, което се случва в несъзнаваните измерения на психиката ни и се проявява на телесно ниво. Организмът ни реагира на това събуждане, което отваря вътрешните ни очи за несъстоятелността на настоящия начин на съществуване и е като пронизителен и принудителен зов за промяна на цялостната житейска парадигма. 

Паническото разтройство е спътник до момента на осъзнаването на това събуждане и приемането му като дар. Когато паник атаката бъде “чута” и на нейния призив се откликне с готовност за поемане по пътя, който тя посочва, необходимостта от нейното разтърсващо присъствие изчезва заедно с нея. Ако човек носи твърд и устойчив характер, който се бори самоотвержено и силно подтискащо импулсите на несъзнаваните си процеси, и успее да пренебрегне или избяга от паник атаките, те се сливат в един общ фон на генерализирана тревожност.

Генерализираното тревожно разтройство е диагноза, която описва букет от състояния на организма, които на дълбко ниво са антидот на невротичния свръхконтрол върху себе си и света. Когато волята за контрол е толкова устойчива, че не допуска тревожността да пробие броните, изтощението от непрекъснатата вътрешна борба води до пълно изключване и т.н. психогенна депресия и апатия. Това е начина на тялото да съхрани силите си и да защити системите си. Подхода на естествената психотерапия при работа с генерализирани тревожни състояния отново е по векторите диалектика и дидактика, с набор от инструменти, ползвани в посока осмисляне на преживяването, дешифриране на симптомите и техните “послания”, себерефлексия, промяна на базовите вярвания и убеждения, достигане до трансперсонални емоции като смирение, почит и благодарност пред самия Живот. Осъзнаването на мъдростта зад всичко случващо се отключва способността ни да приемем любовта, с която сме отглеждани грижливо от Живота и стигайки до тази истина, намираме собствената си свобода като ученици на живота – т.е. връщаме се към първичния ни импулс, който ни е тласнал в живота – да изживеем всички свои аспекти, интегрирайки ги и оцялостявайки се.

Под внимание в процеса на психотерапия на всички панически и тревожни състояния се взима личната история на клиента, както и начина, по който самия той я вижда, интерпретира и възприема. Търсят се семейни и родови взаимовръзки, анализира се генетичния модел на поведение, възпитание и изграждане на световъзприемане, вярвания и морални структури. Клиентът има огромен принос в своя процес през ежедневното си ангажиране със себерефелексия, практики и задачи, дадени от терапевта. Подчертава се важността на двигателния живот на тялото – спорт, сексуално и интимно общуване с партньора; хранене и метаболизъм – внимание към тялото, воля за нов тип отношение към него – не като към нещо неудовлетворяващо и длъжно да ни служи, а като към принадлежаща на същността ни огромна и важна част, за която да се погрижим. Тук влиза връзката с природата – природата отвън, но и природата отвътре – природата на самия човек, себеопознаване.
В достатъчно напреднал етап от терапията се включва все по-близката среща със страха след активна вътрешна подготовка – тук спадат поведенческите експерименти, себепредизвикването, груповата психотерапия, психотеатъра, осмеляването за неща, които са избягвани до преди това, дихателни практики, катарзисни и психотелесни методи. Такива практики декапсулират несъзнавани товари и при умело фасилитиране на процеса носят облекчение, дълбоки прозрения и съществена подкрепа по пътя на личностната промяна и израстване. Силовите моменти се преплитат с нежни центриращи и балансиращи терапевтични подходи като хипнотерапия, водена медитативна визуализация, регресивна хипнотерапия, постепенно учене на присъствие в настоящето и намиране на вътрешното богатство на това човек да усеща и преживява себе си и себе си като своя съдба.

Пост-травматично стресово разтройство (ПТСР) е диагноза, която означава, че човек е преживял нещо ужасяващо и тежко, което психиката не може да “смели” и да интегрира. Цялото травматично съдържание е едновременно изтласкано в несъзнаваното, но и прескачащо в съзнанието като неконтролирани моменти пристъпи и спомени, свързани с травматичното преживяване – т.н. flashbacks. В естествената психотерапия се работи много меко и нежно с този тип състояния, защото силната травмираност и шок са като разтворена рана, в която не се бърка директно. Ежедневните неизбежни конфликти са микротравми, които човек не би усетил силно, ако няма ПТСР, но с наличието му, те брутално събуждат и активират потока от болка, извиращ от макротравмата. Връщайки травмата отново и отново психиката прави поредици от неуспешни опити да се справи с нея. За да се стигне до същинското справяне, е нужно достатъчно дълготрайно изграждане на доверие в себе си и в терапевта, акумулиране на огромна и съответна за преодоляването на травмата психична енергия и готовност, което става през свързването с дълбоките душевни и трансперсонални потенциали и ресурси от любов, разбиране, вяра, смисъл. Ползваме дисоциацията като естествен механизъм на отдръпване до стигането на нужното ниво на готовност, за да се изправи човек срещу преживения ужас и да измъкне този свой “фрагмент” от заклещването в преминалата вече травма.

„Човешкият живот никога не престава да има смисъл, независимо от обстоятелствата, в т.ч. страдание, лишение и смърт.“

Виктор Франкъл

Допълнителни ресурси освен множеството препратки в текста: